Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Другарю генерал, аз…

— Знам, знам. Офицерът от Съветската армия винаги ще си остане офицер от Съветската армия. Няма да разглеждаме това като недостатък. Освен това ще ни помогнете да се справим с тези дървени глави от КГБ, които охраняват външните заграждения по периметъра на обекта. Те могат да се перчат с опита си пред един грохнал летец изтребител, но този номер няма да мине пред боеви офицер, награден с орден „Червено знаме“ за сражения в Афганистан. — Генералът с жест даде заповед на пилота за излитане. Бондаренко се учуди, че на пилотското място не седеше сам генералът. — Уверявам ви, Генадий Йосифович, след няколко години в нашата страна ще се появи съвършено нов род войски — войски за космическа отбрана. Появява се възможност да направите блестяща кариера и да се придвижите много нависоко. Моля ви да помислите най-сериозно над моето предложение. Навярно ще станете генерал и така след три-четири години тук ще получите повече звезди на пагона, отколкото в армията.

— А с какво се занимавате сега? — Бондаренко реши да обмисли предложението на Покришкин, но не в кабината на хеликоптера.

— Изучаваме материалите по огледалата и компютрите, които използват американците. Ръководителят на групата, занимаваща се с огледалата, смята, че ще съумее да адаптира тези планове към техниката, с която разполагаме. Според него за разработката на материалите ще бъде нужна около една година, но не му е известно колко време ще отнеме работата над самата техника. Междувременно ние събираме резервните лазери и ще се постараем да опростим конструкцията им, за да облекчим техническото обслужване.

— Но това изисква още две години — забеляза Бондаренко.

— Най-малко — съгласи се генерал Покришкин. — Аз няма да мога да остана до окончателното завършване на програмата. Това е неизбежно. Ако ни се удаде да проведем още едно успешно изпитание, мен ще ме отзоват в Москва, за да възглавя отдел в министерството и в най-добрия случай системата няма да бъде разгърната, преди да съм излязъл в пенсия. — Той тъжно поклати глава. — Трудно е да си представим колко време ще бъде необходимо за тези проекти. Ето защо сте ми нужен тук. Имам нужда от млад офицер, способен да доведе работата докрай. Запознах се с досиетата на много офицери. Вие, Генадий Йосифович, сте най-добрият измежду тях. Искам вие да ме заместите, когато дойде време.

Бондаренко беше слисан. Покришкин избираше него, предпочиташе един армейски офицер пред много кандидати от своя род войска.

— Но вие почти не ме познавате…

— Не съм получил генералско звание за това, че не умея да вниквам в хората. Вие имате тези качества, които са ми нужни. Освен това сте достигнали именно този момент от кариерата си, когато вече сте добили способност за самостоятелна работа. Цветът на вашата униформа не е така важен, като достойнствата на човека, който я носи. Аз вече пуснах телекс до министъра на отбраната със съответната молба.

Ясно. Бондаренко беше прекалено изненадан, за да получи удовлетворение. И само като си помисля, че всичко стана, защото старият Михаил Семьонович реши, че аз по-добре от другите ще се справя с инспекционната обиколка. Надявам се, че той не е прекалено сериозно болен.

— Вие му дадохте повече от девет часа — каза един от офицерите, обръщайки се към Ватутин едва ли не с упрек. Полковникът се наведе и погледна през микрообектива в килията, наблюдавайки няколко минути намиращия се там човек. В началото той лежеше, като се обръщаше непрестанно и се опитваше да заспи, но всички опити бяха обречени на неуспех. Последваха пристъпи на гадене и диария от кофеина, с помощта на който не му позволяваха да заспи. Най-накрая той стана и започна отново да се разхожда из килията — което вършеше с часове, стремейки се да измори тялото си и да го накара да заспи. Една част от организма му се нуждаеше бедствено от сън, докато друга протестираше.

— Доведете го тук след двадесет минути — заповяда полковникът от КГБ. Той погледна своя подчинен с покровителствена усмивка. Ватутин бе спал само седем часа, след което загуби още два, проверявайки как са изпълнени дадените от него разпореждания. После взе душ и се обръсна. Изпратеният от него служител бе донесъл една нова униформа, докато ординарецът му бе лъснал до огледален блясък ботушите. Ватутин закуси и с удоволствие изпи още една чашка кафе, която му донесоха от бюфета за старши офицери. Не обръщаше внимание на погледите на останалите членове на следствения екип, дори не се усмихваше загадъчно, за да им подскаже — той си знаеше работата. Ако досега не са го разбрали, помисли си той, да вървят по дяволите. Завършвайки, Ватутин си изтри устата със салфетка и премина в стаята, отредена за разпити.