Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Както по-голямата част от оборудването на такива стаи, така и стоящата тук гола маса в действителност не беше толкова проста, колкото изглеждаше на пръв поглед. Под ръба, където дъската се съединяваше с поддържащата я основа, се намираха няколко бутона, които следователят можеше да натиска незабелязано. В привидно голите стени бяха инсталирани няколко микрофона, а единственото украшение — в действителност едно двупосочно огледало — даваше възможност да се наблюдава и фотографира подследствения от съседната стая.

Ватутин седна и отвори папката, която щеше да остави настрана, когато доведат Филитов. Той мислено си повтаряше онова, което му предстоеше. Разбира се, всичко беше внимателно планирано, включително и формулировката на неговия устен доклад до председателя на КГБ. Ватутин погледна часовника си, кимна на огледалото и прекара няколко минути, събирайки мислите си, подготвяйки се за това, което трябваше да направи. Филитов влезе в стаята точно навреме.

Да, той изглежда силен, но много уморен, тутакси забеляза полковникът от КГБ. Това бе от кофеина, обилно добавен в храната, която наскоро му бяха донесли. Увереността, с която гледаше Ватутин, в действителност беше крехка и неустойчива. На лицето на стария полковник се появи гримаса на раздразнение, докато по-рано то отразяваше само решителност.

— Добро утро, Филитов — каза Ватутин, без да повдига глава.

— Благоволете да ме наричате „полковник Филитов“. И така, кога ще завърши този спектакъл?

Той навярно е повярвал в това, помисли Ватутин. Подследственият толкова често беше повтарял, че Ватутин му е пъхнал касетката в ръката, че, изглежда, почти бе убедил в това самия себе си. Такова нещо се случваше нерядко. Той седна на стола, без да иска разрешение, а Ватутин даде знак на надзирателя да напусне.

— Кога решихте да измените на родината? — зададе Ватутин първия си въпрос.

— А вие кога сте престанали да развращавате деца? — гневно отвърна старецът.

— Филитов — извинете, полковник Филитов, — вие знаете, че сте арестуван с касетка в ръка на два метра от американски разузнавач. На микрофилма, намиращ се в касетката, се съдържат сведения за строго секретен обект, свързан с отбраната. Освен това вие сте предавали на американците и друга секретна информация в продължение на години. Ако сте забравили, напомням: Нямаме никакви съмнения — търпеливо обясни Ватутин. — Интересува ме едно: колко години сте осъществявали разузнавателна дейност?

— Вървете по дяволите — ревна Филитов. Ватутин забеляза, че ръцете му леко треперят. — Аз съм три пъти Герой на Съветския съюз. Убивал съм враговете на нашата страна още когато вие сте били в яйцата на баща си, стиска ли ви да ме наречете предател?

— Знаете ли, когато учех в началното училище, аз четях книги за вас. Михаил Семьонович, прогонил фашистите от вратите на Москва. Филитов, безстрашният танкист. Михаил Семьонович, героят от Сталинград, убиец на немци. Капитан Филитов начело на контраатака при Курската дъга. И ето най-накрая Михаил Семьонович Филитов — завърши Ватутин — предател на родината.

Старият полковник махна с ръка и с раздразнение забеляза, че тя трепери.

— Никога не съм обичал чекистите. Когато водех в атака своите танкове, те също бяха там — зад нас. Проявяваха удивителна ефективност при разстрелите на военнопленници, които бяха пленили истинските войници. Добре се справяха и когато трябваше да стрелят по отстъпващи войски — принудени да отстъпват под натиска на превъзхождащите сили на противника. Аз помня случай, когато един ваш лейтенант пое командването на танкова група и я заведе в едно шибано блато. Поне немците, които убивах, бяха войници, сражаващи се срещу нас. Аз ги ненавиждах, но уважавах тяхното мъжество и твърдост. А ето такива като вас, от друга страна… може би, ние, простите войници така и не разбрахме кой е нашият враг. Понякога ми идва наум мисълта: кой е убил повече руснаци — немците или хора като вас.

Ватутин запазваше пълно спокойствие.

— Завербувал ви е предателят Пенковски, нали?

— Глупости. Точно аз разкрих Пенковски и съобщих за него. — Филитов сви рамене. Той се изненада от поведението си, но не можеше да се овладее. — Изглежда, че такива като вас също са нужни. Олег Пенковски беше нещастен, объркан човек, който трябваше да плати цената, както обикновено се случва с такива хора.

— И вие също ще трябва да платите.

— Не мога да ви попреча да ме убиете, но на мен ми се е налагало да гледам смъртта много пъти. Смъртта прибра жена ми и синовете. Смъртта ми отне много другари, а и на мен ми се е случвало много често да я гледам в очите. Рано или късно смъртта ще ме настигне — дали от вас или от някой друг, няма значение. Аз не знам какво е това страх от смъртта.