Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Здравей, Ан!

— Здрасти, Беа! — отвърна Бизарина, която се намираше в „Евини листа“. — Как си?

— Имам много работа напоследък — отвърна доктор Тосиг. — Стои ти чудесно.

— На нея всичко й лепне — забеляза собственичката.

— По-добре, отколкото на мен — съгласи се мрачно Тосиг. Тя сне един костюм от най-близката закачалка и се приближи с него към огледалото. Костюмът имаше строга кройка и съвсем точно съответстваше на настроението й. — Може ли да го премеря?

— Да, разбира се — с готовност откликна собственичката. Костюмът струваше триста долара.

— Да ти помогна ли? — предложи Ан.

— Да, ще ти бъда благодарна. Тъкмо ще ми разкажеш какво правиш.

Двете жени влязоха в пробната. Като издърпаха завесата, те се унесоха в приказки, дърдорейки за всякакви дреболии — неща, за които най-често приказват хората, било мъже или жени. Бизарина й предаде листчето хартия и Тосиг бързо прочете написаното. Тя заекна в разговора и след миг кимна. Лицето й отразяваше цяла гама от чувства — от смайване до съгласие, после се появи нещо, което съвсем не се нравеше на Бизарина — но в КГБ плащат не за това да ти харесва работата.

Когато излязоха от кабината, собственичката забеляза, че костюмът стои като излят по фигурата на клиентката. Тосиг се разплати като по-голяма част от купувачите — с кредитна карта. Ан й махна с ръка за сбогом и се отправи покрай входа на оръжейния магазин към изхода на търговския център.

Дженингс видя след няколко минути как обектът излезе в коридора с прозрачна пластмасова торбичка. Значи ето каква е била работата. Тъй като онази вечер нещо я безпокоеше, днес Тосиг е тръгнала по магазините, за да си подобри настроението, и си е купила още един костюм. Дженингс вървя по петите й още един час и за днес сложи край на наблюдението. Вятър работа, помисли си тя.

— Той е удивително хладнокръвен позьор — каза Райън на Кандела. — Аз не разчитах, разбира се, че ще скочи на шията ми да благодари за предложението, но очаквах, че все пак някак си ще отреагира.

— Поне сега знаем, че ако налапа въдица, то лесно ще ви съобщи за това.

— Да, вярно е.

Стрелеца се помъчи да се убеди, че времето не е ничий съюзник, но разбираше, че не е така. Небето беше ясно, североизточният вятър, духащ от студения център на Сибир, смразяваше дъха с леденото си съприкосновение. Стрелеца мечтаеше за облаци. Сега муджахидините можеха да се движат само в тъмнината. По тази причина придвижването беше бавно и колкото по-надълбоко навлизаха в съветска територия, толкова по-голяма бе вероятността да ги забележат, а след като ги забележат…

Нямаше смисъл да се мисли за последствията. Достатъчно бе да вдигнеш глава и да видиш бронетранспортьорите на шосето, водещо към Дангара. Там бе дислоциран поне батальон, ако не и цял полк, мотопехота, непрекъснато патрулираща по шосето и съседните пътища. Отрядът на Стрелеца беше голям и добре въоръжен — по стандартите на муджахидините, — но в бой срещу един руски полк само Аллах можеше да ги спаси. А може би и Той ще бъде безсилен, помисли си Стрелеца и тутакси се упрекна за неизказаното богохулство.

Синът му се намираше някъде тук, наблизо, може би на разстояние, по-малко от това, което те бяха изминали — но къде? Той нямаше никога да намери мястото. Стрелеца не се съмняваше в това. Надеждата отдавна го бе напуснала. Синът му щеше да бъде възпитан по чужди, неверни обичаи, а на баща му не оставаше нищо друго, освен да се моли за него, да моли Аллаха да му върне момчето, преди да е станало прекалено късно. Да се крадат деца — това несъмнено е най-отвратителното от всички престъпления. Да ги лишиш от родители, от вяра… няма смисъл да мисля за това, помисли си Стрелеца.

Всеки от неговите бойци имаше основание да мрази руснаците. Убити и разпръснати семейства, разрушени домашни огнища. Неговите хора не осъзнаваха какво представлява съвременната война. Като „примитивни варвари“ те предполагаха, че само бойците вземат участие в битките. Стрелеца знаеше, че положението се е променило много преди те да са се появили на света. Той не разбираше защо цивилизованите нации са изоставили това разумно правило, но му бе достатъчно да знае, че войната се води по други закони. След осъзнаването на тази истина той стигна до извода, че неговата съдба не е тази, която би си избрал. Чудя се, помисли си Стрелеца, дали може човек действително да избира съдбата си, или се намира в по-могъщи ръце от тези, които държат книга или пушка? Ала това беше още една сложна и безполезна мисъл, тъй като за Стрелеца и неговите хора светът се свеждаше до няколко елементарни истини и няколко обекта на дълбока омраза. Може би това някога щеше да се промени, но за муджахидините светът се ограничаваше до това, което те можеха да видят и чувстват сега. Да се захващат с по-дълбоко изследване, означаваше да изгубят от погледа най-важното, а това влачеше след себе си смърт. Единствената велика мисъл, която обединяваше хората му, беше вярата, и засега това им стигаше.