Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

На Ватутин му се удаде да открие Герасимов в един промеждутък между съвещания. Председателят стоеше до прозореца и замислено гледаше потока от коли, които се носеха по площад „Дзержински“.

— Другарю председател, аз получих признание — гръмко обяви Ватутин веднага щом влезе в кабинета.

Герасимов се обърна.

— Филитов ли е признал?

— Да, разбира се, другарю председател — на лицето на Ватутин се отрази изумление.

След миг Герасимов се усмихна.

— Извинете ме, полковник. Мислех за една предстояща операция. Значи сте успели да изтръгнете от него признание?

— Засега нищо конкретно, разбира се, но той призна, че е изпращал на Запад секретни сведения и е правил това в продължение на тридесет години.

— Тридесет години… И толкова време не сме съумели да го разобличим — тихо забеляза Герасимов.

— Точно така — кимна Ватутин. — Но сега той е в ръцете ни и ще изгубим седмици, за да изясним какви сведения е предавал на противника. Ясно е, че заеманото от него положение и оперативните методи, които е използвал, са затруднявали неговото откриване, но от този случай ще извлечем много полезен опит, както сме правили в миналото. Във всеки случай вие искахте признание и ние го получихме.

— Прекрасно — отвърна председателят на КГБ. — Кога ще бъде готов писменият доклад?

— Утре — каза Ватутин, без да се замисля. Той тутакси се притесни, очаквайки рязък отговор, но Герасимов се замисли само за миг и даде знак на съгласие.

— Да, това ме устройва. Благодаря, другарю полковник. Свободен сте.

Ватутин се изпъна, отдаде чест и едва тогава напусна кабинета.

Утре? — попита се той, когато се озова в коридора. След всичко това той е готов да чака до утре?

Какво става, по дяволите? Нещо неразбираемо. Ватутин в момента не можеше да си обясни случилото се, а от него се изискваше да подготви доклад. Полковникът премина в кабинета си, извади секретната си тетрадка и започна да пише черновата на доклада за разпита.

— Значи това е мястото? — попита Райън.

— Да. По-рано точно срещу него се намираше магазин за детски играчки. Наричаше се „Детски свят“, можете ли да си представите? Мисля, че най-накрая някой е проумял колко безумно е едно такова съседство и са преместили магазина на друго място. Паметникът в центъра на площада е статуята на Феликс Дзержински. Той е бил хладнокръвен палач; в сравнение с него Хайнрих Химлер изглежда направо агънце.

— Химлер не е бил толкова умен — забеляза Джак.

— Това е вярно. Феликс е съумял да разкрие поне три опита да бъде свален Ленин, а един от тях за малко не се оказал успешен. Пълен отчет за събитието така и не е публикуван, но мога да се обзаложа, че всички документи се пазят именно тук — убедено произнесе шофьорът. Той беше австралиец, влизаше в състава на групата охранители, изпратени в Москва от фирма, с която бе сключен контракт за външната охрана на посолството, и по-рано бе служил в австралийски части със специално предназначение. Изобщо не го привличаха към разузнавателна дейност — поне в полза на Америка, — но често изпълняваше различни поръчения, като извършваше някои странни неща. Той се бе научил да забелязва проследяване и да се откъсва от него и затова руснаците бяха направили извод, че той е от ЦРУ или някоя друга секретна служба. Човекът също беше превъзходен екскурзовод.

— Нашите приятели продължават да ни следят — каза той, след като погледна в огледалото. — Не очаквате нещо сериозно, нали?

— Не, не мисля. — Джак се обърна. Те даже не се опитваха да водят скрито наблюдение, но Райън и не очакваше, че руснаците ще приложат подобни хитрости срещу него.

— А къде е улица „Фрунзе“?

— На юг от посолството, приятелю. Трябваше да ми кажете и още в началото щяхме да се озовем там. Той направи обратен завой на разрешено място, докато Райън гледаше назад. Да, разбира се, следващият ги автомобил — „Жигули“, изглеждащ като „Фиат“, стар модел — също смени посоката и пое по следите им, без да изостава, нито да се отдалечава, като вярно куче. Те минаха покрай американското посолство, после покрай бившата православна църква, която шегобийците в посолството наричаха „Света Богородица Микрочипская“ — толкова много прибори за наблюдение се намираха в нея.

— А какво правим точно сега? — попита шофьорът.

— Просто се разкарваме из града. Миналия път, когато бях в Москва, всичко, което видях, беше пътят до Министерството на външните работи и обратно, а също така вътрешното устройство на един дворец.