Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Това може да те изненада.

— Никакви ваши действия не могат да ме изненадат, приятелю.

— Може би, но ти ни смая, доктор Райън. Не те смятахме за мошеник и предполагахме, че си достатъчно умен, за да не вземеш участие в този провал. Сега виждам, че сме сгрешили.

— Вие грешите за много неща — прошепна Райън.

— Знаеш ли какво, Райън. Аз изобщо не мога да разбера що за мъж си ти.

— В това няма нищо за чудене.

— И тъй, що за мъж си? — попита Трент.

— Знаете ли, конгресмене, за мен това е един уникален случай — безгрижно подхвърли Райън.

— Какво искате да кажете?

Лицето на Джак внезапно се промени. Гласът му прогърмя по цялата зала.

— Никога не съм очаквал, че един педераст ще се усъмни в моята мъжественост! — Извинявай, приятелю, мина му през ума.

В залата настъпи пълна тишина. Трент не криеше своята сексуална ориентация — бе обявил за това още преди шест години. И все пак той целият побледня. Чашата в ръката му се разклати и част от съдържанието й се изля на мраморния под, но конгресменът се овладя и произнесе почти с мек глас:

— Ще ти разгоня фамилията за това.

— Нямам нищо против, сладък. — Райън се обърна и излезе от залата, чувствайки тежестта на погледите върху гърба си. Той не се спря, докато не видя автомобилите, които се носеха по авеню „Масачузетс“. Джак знаеше, че е пил прекалено много, но студеният въздух започна да му прочиства мозъка.

— Джак — чу той гласа на жена си.

— Да, мила?

— Какво означава това?

— Нямам право да говоря.

— Мисля, че е време да си ходим.

— А аз мисля, че си права. Сега ще взема палтата. — Райън влезе вътре и предаде номерата. Той забеляза как стихнаха гласовете в залата след завръщането му. Напъха се в балтона, преметна коженото палто на жена си през ръка и едва тогава се обърна, срещайки устремените в него погледи. Интересуваха го само едни очи. Те го гледаха.

Трудно можеха да изненадат с нещо Михаил Семьонович, но КГБ успя. Той се бе подготвил психически да се съпротивлява на мъченията, на най-жестоко малтретиране и се оказа в края на краищата… разочарован? — попита се той. Не, това, разбира се, не е най-подходящата дума.

Държаха го в същата килия и доколкото разбираше, в тази част на затвора нямаше никой друг. Той навярно грешеше, но не разполагаше с никакви доказателства, че още някой се намира близо до него, защото не се чуваха никакви звуци, дори почукване по бетонните стени. Може би те бяха прекалено дебели за това. Единственият шум, който нарушаваше тишината, беше металическото скърцане на отварящата се от време на време шпионка в металната врата. Те предполагат, че самотата може да ми окаже някакво въздействие. При тази мисъл Филитов се усмихна. Те си мислят, че тук съм сам. Нищо не им е известно за моите другари.

Всичко това може да има само едно обяснение: този Ватутин се страхува да не би Филитов действително да се окаже невинен. Само че е невъзможно, помисли си Михаил Семьонович, защото този чекистки негодник ми взе филма от ръката.

Филитов се опита да се ориентира в настъпилите събития, взирайки се в голата бетонна стена, но така и не успя.

Обаче, ако се надяваха да го изплашат, то щяха да бъдат разочаровани. Филитов прекалено често бе мамил смъртта. Нещо в съзнанието му дори я желаеше. Тогава може би щеше да срещне своите другари. А той разговаряше с тях, нали? Какво ще стане, ако те все още са… е, ако не живи, то може би не съвсем и мъртви. Какво представлява смъртта? Сега настъпваше един такъв момент в живота му, когато този въпрос ставаше чисто философски. Разбира се, рано или късно щеше да узнае това. Отговорът на този въпрос неведнъж профучаваше край него и тъкмо да го докосне… винаги се изплъзваше.

Щракна ключът в бравата и ръждивите панти на вратата заскърцаха.

— Защо не ги смажете? Всички метални детайли имат по-дълъг живот, ако се поддържат както трябва — каза той, като стана от леглото.

Надзирателят с мълчалив жест му показа вратата. В коридора стояха двама младежи от охраната, голобради, на около двадесет години, помисли си Михаил Семьонович. Лицата им имаха високомерното изражение, присъщо на всички, които служат в КГБ. Преди четиридесет години може би щеше да им изтрие високомерието от лицата, каза си Филитов. В края на краищата те бяха без оръжие, а той — кадрови офицер, сражавал се в безбройни боеве, и за него да убива хора бе тъй естествено, както дишането. Тези момчета не бяха истински войници. Той го определи от пръв поглед. Гордостта и високомерието са приятни чувства, но войникът трябва да бъде по-бдителен…