Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Нас също ни тревожат възможните последици от този скандал, Базил — забеляза адмирал Гриър. — Но не виждаме какви мерки можем да предприемем, за да променим създалата се ситуация.

— Бихте могли да се съгласите с предложените от руснаците условия по договора — посъветва Чарлстън. — Тогава положението на Нармонов ще се укрепи достатъчно, за да може да се отърве от Александров. Във всеки случай такава е неофициалната позиция на правителството на нейно величество.

Това е и истинската причина за твоето посещение при нас, сър Базил, помисли си Райън. Той повече не можеше да мълчи.

— Тогава ще бъдем принудени неразумно да ограничим нашите изследвания в областта на СОИ и да съкратим броя на бойните глави, като си даваме сметка, че руснаците стремително усъвършенстват своята програма за звездни войни. Не мисля, че това ще бъде разумно решение на проблема.

— А едно правителство начело с Герасимов ще бъде ли разумно решение?

— Не е изключено — както и да се случи — да бъдем принудени да се примирим с това — отговори Райън. — Аз вече завърших оценката на позицията относно преговорите по ограничаване на въоръженията. Моята препоръка е да не се правят допълнителни отстъпки.

— Писменият документ винаги може да се промени — напомни Чарлстън.

— Сър, аз се придържам към едно твърдо правило: ако нещо се подготвя от мое име, там се излага моето мнение, а не гледището на този, който ми диктува какво следва да се напише в тоя документ — настоя Райън.

— Не забравяйте, господа, че аз съм ваш приятел. Бъдещата съдба на съветското правителство има несравнимо по-голямо значение за Запада, отколкото временното ограничаване на една от вашите отбранителни програми.

— Президентът няма да се съгласи — поклати глава Гриър.

— Може би той няма да има и друг изход — забеляза съдията Мур.

— А не е ли възможно да се намери и по-друго решение? — каза Райън.

— Само едно: ако успеете да свалите Герасимов. — Това бе гласът на Ритър. — Ние не можем да окажем на Нармонов никаква непосредствена помощ. Дори и ако допуснем, че се вслуша в нашите предупреждения — а той по всяка вероятност няма да стори това, — ние само ще увеличим съществуващата опасност с нашата намеса в техните вътрешни работи. Ако останалите членове на Политбюро надушат нещо нередно… мисля, че това може да доведе до една малка война.

— Какво ще стане, ако успеем да направим това? — попита Райън.

— Какво именно? — поинтересува се Ритър.

Ан пак пристигна в „Евини листа“ по-рано, отколкото обикновено, забеляза собственичката на магазина. С обичайната си усмивка избра една рокля и се запъти към пробната. Минута по-късно тя се озова пред високите в цял ръст огледала и още по-равнодушно от обикновено изслуша обичайните комплименти — колко добре изглежда в новата рокля. И този път Ан се разплати в брой, като не забрави да се усмихне обаятелно на любезната жена, преди да напусне магазина.

Когато седна в колата, усмивката изчезна от лицето й. Капитан Бизарина си позволи този път да наруши едно основно правило на професията — тя отвори капсулата и прочете съобщението. Тутакси последваха кратки, но изключително гадни ругатни. Бележката се състоеше само от едно листче. Бизарина запали цигара с газовата си запалка, после изгори бележката в пепелника на автомобила.

Колко работа отиде напразно, помисли си тя. А докладът й вече се намираше в Москва, съдържащите се в него данни се анализираха. Тя се оказа в много глупаво положение. Ала още по-неприятно беше, че нейният агент работеше съвсем честно; предаваше материали, които смяташе за строго секретни, и узнавайки, че са променили програмата, веднага бе съобщила за това. Бизарина дори не можеше да изпита удоволствието да види намръщената физиономия на някой, който й изнася една малка лекция как напразно губи времето на московския център.

Е, какво да се прави, те ме предупреждаваха за това. Случва ми се за първи път, но едва ли ще бъде за последен. Щом си пристигна вкъщи, тя нахвърли шифрованото съобщение.

Кати и Джак Райън не си падаха по коктейлите и не ги виждаха много често на подобни прояви, които се провеждаха ту на едно място във Вашингтон, ту на друго, но все пак понякога им се налагаше да се появяват на приеми. Този бе организиран, за да се съберат пари за нуждите на детската болница в окръг Колумбия, а жената на Райън беше позната с главния хирург на болницата. Присъстващите се забавляваха с голямата томбола, която бе устроена в тяхна чест, но център на тържеството станаха изпълненията на един знаменит джазов музикант. В тази болница бяха спасили живота на внучката му и в знак на благодарност той се съгласи да даде безплатен концерт в центъра „Кенеди“. Предполагаше се, че по време на приема висшето общество на Вашингтон ще има възможността да се срещне „отблизо и лично“ с известния изпълнител и да се наслаждава на звуците на саксофона му в камерна обстановка. В действителност, както се случва почти на всички приеми, силните на деня се блазнеха от възможността да се видят помежду си и преутвърдят своята значимост. И също, както става навсякъде по света, елитът считаше за необходимо добре да заплати за тази привилегия. Джак разбираше естеството на това явление, макар че го смяташе за абсурдно. Към единадесет часа вашингтонският елит успя да докаже, че неговите представители умеят да водят толкова глупави и безсъдържателни разговори и тъй добре да се напиват, както всички други по света. Кати се ограничи с една чаша бяло вино, докато Джак изтегли добър жребий тази вечер: можеше да пие колкото си ще, разчитайки, че жена му ще шофира на връщане. Райън не се лиши от удоволствието да се понатряска, обръщайки чаша след чаша, въпреки неодобрителните погледи на Кати. Чувстваше се великолепно и през цялото време се усмихваше. В главата му се породиха толкова дълбоки философски разсъждения, че си помисли дали не прекалява с играта, дали не е прекрачил границата. И изведнъж се успокои — всичко е наред, не трябва да има и най-малки подозрения, че поведението му е обмислено предварително. Е, ако е рекъл Господ, скандалът може и да се размине, като се приберем вкъщи, каза си той.