Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

И той бе предал всичко това.

Какво ли биха казали сега за мен хората? Той се взираше в голата стена срещу леглото.

Какво би казал Романов?

Струва ми се, че сега и двамата трябва да си пийнем, щеше да каже той. Само Романов можеше да бъде весел и сериозен едновременно. Такива мисли, капитане, се обсъждат по-добре с водка или самогон.

На теб известно ли ти е защо? — попита Михаил Семьонович.

Вие така и не ни казахте това, другарю капитан.

Тогава той отговори. За това бяха нужни само няколко мига.

Двамата ви синове и жената. Кажете ми, другарю капитан, за какво загинахме ние?

Филитов не знаеше това. Дори по време на войната не го знаеше. Той беше войник, а когато врагът нахлуе в страната му, войникът се сражава, за да отблъсне нашествието. И се сражава с много по-голяма лекота, ако врагът е толкова жесток, колкото бяха немците…

Така ли? Спомням си, че действително се сражавах за майка Русия, но аз се биех преди всичко за вас, другарю капитан.

Но…

Войникът се сражава за другарите си. Аз се сражавах за своето семейство. Вие и вашите бойци бяхте моето единствено семейство. Мисля, че вие също защитавахте своето голямо семейство — всички нас — и малкото. Аз винаги ви завиждах, другарю капитан, и се гордеех, че съм станал член и на едното, и на другото.

Но аз те убих. Не трябваше…

Всеки си има съдба, другарю капитан. На мен ми е било писано да умра в подстъпите на Вязма без жена, без деца и все пак аз не умрях, без да оставя семейство.

Аз отмъстих за теб, Романов. Унищожих немския танк, който те уби.

Да, знам, вие отмъстихте за смъртта на всички членове на своето семейство. Как мислите, защо тъй много ви обичахме, защо умирахме за вас?

Значи, ти разбираш? — изумено попита Михаил Семьонович.

Работниците и селяните може би няма да ви разберат, но вашите войници — да. Ние разбираме сега какво нещо е съдбата, а ето вие — още не.

Но какво да правя?

Капитаните не се интересуват от мнението на ефрейторите, засмя се Романов. Вие знаете отговорите на всички наши въпроси.

Главата на Филитов стреснато се повдигна, когато чу как отварят вратата на килията.

Ватутин очакваше да види сломен човек. Самотата в килията, унижението на арестувания, загубил своето достойнство, останал насаме със своите страхове и престъпления, винаги водеха до желания резултат. Но докато Ватутин гледаше уморения старец, съсипан и осакатен, забеляза как се променят очите и лицето му.

Благодаря ти, Романов.

— Добро утро, сър Базил — каза Райън, протягайки ръка за куфара на госта.

— Здравей, Джак! Не знаех, че те използват като разсилен.

— Зависи за кого са ме изпратили, както се казва. Колата е там. — Джак показа с ръка автомобила, който се намираше на петдесет метра.

— Констънс ти изпраща поздрави. Как е семейството?

— Всичко е наред. Как я карате в Лондон?

— Навярно не си забравил какви зими имаме.

— Не — разсмя се Райън, отваряйки вратата. — Не съм забравил и бирата. — След един миг и двете врати се затвориха и заключиха.

— Тази кола се проверява всяка седмица — каза Джак. — В нея няма подслушвателна апаратура. Какво се е случило?

— Какво се е случило? Е, именно по тази причина пристигнах, за да разбера какво става и доколко е неприятно. Една от вашите операции се е провалила, нали?

— Ще ти отговоря положително на този въпрос, но всичко останало ще ти разкаже съдията. Извинявай, но нямам достъп до цялата операция, а само до част от нея.

— При това съвсем наскоро, готов съм да се обзаложа.

— Да — кимна Джак и превключи скоростта, като излезе от района на аерогарата на шосето…

— Тогава да видим можеш ли все още правилно да оценяваш ситуацията, сър Джон.

Райън се усмихна и се отби вляво по скоростната лента, за да изпревари някакъв камион.

— Аз се занимавах с подготовката на доклада относно преговорите по разоръжаването на основата на разузнавателните данни. Сега ми е възложено да проуча политическата уязвимост на Нармонов, доколко здраво се крепи той на върха. Ако не греша, ти долетя именно по тази причина.

— А пък ако аз не греша, вашата операция е предизвикала нещо изключително сериозно.

— Ванеев ли?

— Точно така.

— Господи! — Райън за миг отклони погледа си от пътя и погледна шефа на английското разузнаване. — Надявам се, че ти имаш някаква представа, защото ние не знаем какво да правим, дявол да го вземе. — Той вдигна скоростта до сто и десет километра в час и след петнадесет минути автомобилът влезе в Ленгли. Остави колата в подземния гараж и заедно със сър Базил Чарлстън се качи с асансьора, отреден само за високопоставени лица, на седмия етаж.