— Започваме — каза един армейски офицер. Радиолокационната установка на противоракетната отбрана премина от режим на изчакване в активен режим и веднага прехвана насочилата се към земята ракета. Тя се носеше стремително надолу през атмосферата горе-долу със същата скорост както една бойна глава на междуконтинентална балистична ракета. На офицера не му се наложи да дава команда. Системата за противоракетна защита действаше напълно автоматично. На двеста метра от радарната инсталация едно взривно устройство отхвърли покрива от фибростъкло от бетонния силоз, издълбан в гипсовата почва на равнината, и към небето се устреми един СЕЗРС — самонасочващ се експериментален зенитен ракетен снаряд. Той повече приличаше на копие, отколкото на ракета и по устройство беше почти толкова прост. Едно радарно устройство, работещо в милиметровия обхват, следеше ракетата-цел, носеща се главоломно към земята, и получените данни тутакси се обработваха от бордовия микрокомпютър. Най-възхитителното бе това, че всички детайли на СЕЗРС се правеха не по специална поръчка, а бяха стандартни от съществуващия арсенал на висшите технологии.
Полетът на ракетния снаряд се следеше от наблюдатели, намиращи се в един бункер, защитен от земен вал. Те видяха насочилата се нагоре ивица жълта светлина, чуха гърмежите на двигателя с твърдо гориво, после за няколко мига настъпи тишина.
СЕЗРС се устреми към целта си, едва-едва променяйки направлението на полета с помощта на миниатюрни ракетни двигатели за управление на полета. После един пиропатрон отхвърли защитния конус на носа и се разгъна устройството, което би могло да се стори на един страничен наблюдател нещо от сорта на деформиран скелет на чадър с диаметър около двадесет и пет сантиметра.
Избухването напомняше на фойерверк на празника на Независимостта, 4 юли — само че безшумен. Чуха се одобрителни възгласи. Въпреки че и стремително спускащата се ракета, и летящият срещу нея СЕЗРС не носеха бойни глави, в резултат на сблъскването металът и керамичните детайли се превърнаха в един облак нажежен газ, излъчващ синкаво сияние.
— Четири от четирите — забеляза Грегъри, като с усилие на волята се сдържа да не се прозее. Наистина на него неведнъж му се бе случвало да види подобни фойерверки.
— Не сме в състояние да прехванем всички ракети, майоре — упрекна младия офицер генерал Паркс. — Все пак имаме нужда от средства за защита в средната част на траекторията и в непосредствена близост до обектите.
— Точно така, сър, но за това вие нямате нужда от мен. Всички знаем, че тези системи работят по най-добрия начин.
При първите три изпитания ракетите се изстрелваха от изтребители-бомбардировачи „Фантом“, но някои хора от Вашингтон изразиха мнение, че при такива изпитания се недооценява трудността на прехващането на бойните глави, които се приближават към целта. Тогава генерал Паркс реши да използва в качеството на платформа за пускане на ракета, имитираща балистична бойна глава, „Блекбърд“ SR-71. При пускане на ракетата от голяма височина и при много по-голяма скорост на приближаване към целта се създаваха условия, които значително затрудняват прехващането. Настоящото изпитание премина в още по-сложна ситуация, отколкото се предполагаше и въпреки това СЕЗРС се справи отлично със задачата. Паркс малко се безпокоеше за програмното осигуряване на системата за насочване, но както забеляза Грегъри, всичко премина превъзходно.
— Ал — каза генералът, — започвам да си мисля, че цялата ни програма може да се окаже успешна.
— Естествено. Защо не? — кимна Грегъри. — Ако тези момчета от ЦРУ съумеят да ни доставят чертежите на руския лазер…
КАРДИНАЛА седеше сам в една малка затворническа килия — метър и половина на ширина и два и половина на дължина. От тавана висеше фасунга с лампа; в килията имаше дървен креват, под който се намираше една кофа, но нямаше никакъв прозорец — само на ръждивата желязна врата можеше да се види една шпионка за охраната. През дебелите бетонни стени не проникваше никакъв звук. Той не чуваше нито крачките на надзирателите в коридора, нито дори грохота на уличното движение извън затвора. Бяха му прибрали китела, колана и лъснатите ботуши, заменяйки ги с евтини домашни чехли. Килията се намираше в подземието. То бе всичко, което знаеше, съдейки по влажния въздух. И студа.
Но на сърцето му бе легнал студен камък, по-студен, отколкото стените на затвора. Чудовищността на неговото престъпление никога не му се бе струвала тъй огромна. Полковник Михаил Семьонович Филитов, три пъти Герой на Съветския съюз, се оказа сега насаме с предателството. Той си представяше величието на страната, в която живееше, нейните необятни хоризонти и безкрайни простори, населени с неговите сънародници — руснаците. Целия си живот отдаде на народа, служеше му с гордост, проливайки за него кръвта си — за това свидетелстваха белезите по тялото му. Той си спомни за тези, с които воюваше заедно на фронта, те бяха толкова много и много от тях загинаха, сражавайки се под неговото командване, рамо до рамо с него. А как бяха загинали — дръзко проклинайки немските танкове и оръдия, изгаряйки живи в своите Т-34, но без да се предават. Отстъпваха едва тогава, когато нямаше друг изход, предпочитаха да атакуват дори съзнавайки своята обреченост. Филитов си спомни как водеше своите танкове в боя, припомни си опияняващата радост, която съпровождаше рева на дизеловите двигатели, вонящите кълба дим; решимостта, която само смъртта можеше да разколебае. А смъртта, какво ли бе тя за него, беше я мамил толкова пъти.
Читать дальше