Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— И вие наричате това доказателства? — попита генерал Евгений Игнатиев, началникът на контраразузнавателния отдел в ГРУ, съветското военно разузнаване. — На моите стари, уморени очи им се струва, че вашите хора са стъпили върху много тънък лед, за да ловят риба.

Ватутин беше поразен — и извън себе си от ярост — от това, че председателят на КГБ бе изпратил този човек в кабинета му, за да провери как върви неговото разследване.

— Ако успеете да намерите разумно обяснение за касетката с филма, фотоапарата и дневника, може би ще благоволите да го споделите с мен, другарю генерал.

— Вие твърдите, че сте взели касетката от ръцете му, а не от ръцете на жената. Това е констатация на факта, а не въпрос.

— Аз допуснах грешка и не търся за това оправдания — каза Ватутин с достойнство, което се стори на генерала някак си странно.

— А фотоапаратът?

— Открихме го в жилището му — прикрепен с магнит към задната стена на хладилника.

— Направи ми впечатление, че при първия обиск в апартамента не сте успели да намерите фотоапарата. Освен това по него липсват отпечатъци от пръстите. И съдейки от резултатите от вашето визуално наблюдение на Филитов, вие не сте видели да го използва. По такъв начин, ако той заяви, че сте му пробутали апарата и филма, как ще успея да убедя министъра, че той именно лъже.

Ватутин сам се удиви от тона на въпроса, който зададе:

— Значи все пак приемате, че Филитов е шпионин?

— Това, което аз приемам, няма значение. Съгласен съм, че съществуването на дневника ме безпокои, но просто няма да повярвате, ако ви разкажа за нарушенията на секретността, с които ми се налага да се сблъсквам, особено сред по-висшето ръководство. Колкото е по-важна длъжността, толкова по-небрежно се отнасят към съществуващите правила. Вие знаете кой е полковник Филитов. Той не е просто герой от войната, не. Филитов се прослави по целия Съветски съюз — знаменитият Михаил Семьонович Филитов е герой на Сталинград. Той е воювал в подстъпите на Вязма, Минск, защитавал е Москва, когато сме спрели фашистите, сражавал се е, стремейки се да предотврати катастрофата при Харков, после се е бил при отстъплението към Сталинград, участвал в контраатаките…

— Прочетох досието му — каза Ватутин със спокоен глас.

— Той е символ на цялата армия. Не бива да се разстреля този символ на базата на такива двусмислени доказателства като тези, Ватутин. Всичко, което имате, са тези заснети кадри — и никакви доказателства, че именно той е направил снимките.

— Още не сме започнали да го разпитваме.

— Нима смятате, че разпитите на Филитов ще бъдат прости? — Игнатиев вдигна очи към тавана и се разсмя гръмко, като че залая. — А знаете ли колко е издръжлив този човек? Той е убивал немци, намирайки се в подпален танк, когато сам е горял в него! Филитов е гледал хиляди пъти право в очите смъртта и се е смял над нея.

— Аз ще получа от него всички сведения, които са ми нужни — настоя Ватутин.

— С помощта на мъчения, нали? Да не сте се побъркали? Не забравяйте, че Таманската гвардейска мотострелкова дивизия е дислоцирана само на няколко километра от Москва. Мислите ли, че Съветската армия ще си трае и ще гледа как мъчите един от нейните герои. Сталин е мъртъв, другарю полковник, и Берия — също.

— Има как да получим нужната ни информация, без да му нанасяме никакви физически увреждания — забеляза Ватутин. Това беше една от най-ревностно пазените тайни на КГБ.

— Глупости!

— В такъв случай какво предлагате, другарю генерал? — попита Ватутин, като вече се досещаше какъв ще бъде отговорът.

— Предайте разследването на мен. Ние ще вземем мерки Филитов повече никога да не предава родината, можете да не се съмнявате — обеща Игнатиев.

— И, разбира се, армията ще излезе от неловкото положение, в което е попаднала.

— От неловкото положение ще излязат всички, в не по-малка степен това се отнася и до вас, другарю полковник, задето тъй некомпетентно сте провели своето така наречено разследване.

Е, както и очаквах. Няколко гръмки лафа, после заплахи и ругатни, примесени с мъничко съчувствие и другарски съвети. Ватутин виждаше, че му е предложен изход, но обещаната безопасност същевременно криеше опасност от срутване на всички надежди за повишение. Записката, направена собственоръчно от председателя, пределно ясно бе обрисувала положението. Ватутин се оказа между двама врагове и макар че все още не можеше да завоюва благоразположението на никой от тях, по-високата цел изискваше и по-голям риск. Той можеше да отстъпи от истинската цел на своето разследване и до края на живота си да остане полковник. Но можеше и да рискува с надеждата да постигне това, към което се стремеше, когато започна тази разработка без всякакви политически мотиви, мрачно си помисли Ватутин. В случай на неуспех го чакаше позорен край. Колкото и парадоксално да бе, решението се оказа просто. Ватутин беше служител на ВГУ…