Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Така той бе срещал Светлана по работа и я бе посочил в един от докладите си като възможен кандидат за вербуване, а един високопоставен служител от британските тайни служби я завербува на втория етаж на ресторанта „Лангънс Брасъри“, намиращ се на улица „Стартън“. От този момент нататък Маклинтък се срещаше с нея само по работа в присъствието на други англичани и руснаци. С прибирането на информацията, която Светлана поставяше в тайници, се занимаваха други служители на английското разузнаване в Москва, макар че нейният оперативен ръководител все пак си оставаше Маклинтък. Всъщност сведенията, които доставяше тя, не представляваха особен интерес и само понякога се възползваха от тях за търговски цели. От завербуваните агенти вземаха това, на което са способни, а Светлана осведомяваше англичаните и за слуховете и клюките, които научаваше от баща си.

Но със Светлана Ванеева се бе случило нещо неприятно. Тя изчезна от Госплан и после отново се върна — според ЦРУ след като навярно е била разпитвана в Лефортовския затвор. За Маклинтък това бе просто необяснимо. Ако човек попадне в Лефортово, не остава там за ден или два. С Ванеева ставаше нещо съвсем странно и той изчака една седмица в размисъл как да проучи този въпрос. Разбира се, нейните тайници си оставаха недокосвани. Никой от служителите на английските тайни служби дори не се приближаваше до тях — освен да провери дали някой не проявява интерес към тези тайници, което се правеше от безопасно разстояние.

И ето сега на Маклинтък му се удаваше благоприятна възможност. Той водеше търговската делегация през залата, в която се помещаваше отделът по текстила. Светлана вдигна глава и видя влизащите чужденци. Маклинтък подаде обичайния сигнал — въпросителен знак. Той не знаеше какъв отговор ще получи, нито какво ще означава отговорът. Трябваше да действа според предположението, че на разпитите са я сломили и разкрили напълно, но все пак се надяваше на някаква реакция. Сигналът се състоеше в следното: той прокарва ръка през косата си, сякаш си оправя прическата — един жест толкова естествен, колкото дишането. Светлана трябваше да отговори на този сигнал, като издърпа чекмеджето на бюрото си и извади оттам молив или писалка. Първото означаваше „всичко е наред“, докато второто предупреждаваше за опасност. Обаче тя не направи нито едното, нито другото — просто наведе глава и продължи да чете лежащия пред нея документ. Това поведение беше тъй необичайно, че младият офицер от английското разузнаване едва не замря от изненада, щом спря поглед на нея, ала бързо се опомни къде се намира и се обърна настрана, оглеждайки другите присъстващи в отдела. В същото време ръцете му правеха нервни жестове, които можеха да означават всичко или нищо за този, който го наблюдава.

Най-много Маклинтък бе поразен от изражението на лицето й. По-рано това лице винаги беше живо и усмихващо се, а сега изглеждаше безучастно, почти объркано. В този момент то напомняше лицата на минувачите по московските улици. В жената, която бе дъщеря на високопоставен партиен функционер и се радваше на значителни привилегии, една рязка промяна се забелязваше. И това не бяха преструвки — за подобно нещо на Светлана не й достигаше талант.

Те са съумели да я пречупят, помисли си Маклинтък. Успели са и после са я пуснали. Той не можеше да разбере причината, но това не се и изискваше от него. След един час той заведе бизнесмените в хотела и се върна в кабинета си. Докладът, който незабавно изпрати в Лондон, беше кратък — всичко три страници. Маклинтък си нямаше и представа каква буря ще предизвика с този отчет. Не знаеше също, че още един офицер от Интелиджънс сървис бе изпратил свой доклад в Лондон със същата дипломатическа поща.

— Здравей, Артър — чу се един глас от телефонната слушалка.

— Добро утро… извини ме, Базил, добър ден. Как е времето в Лондон?

— Студено, влажно и отвратително. Знаеш ли, реших да прелетя до вашата страна и да се погрея на слънце.

— Да не забравиш да се отбиеш в нашата кантора.

— Предвидил съм го. Веднага сутринта ли?

— За теб винаги имам време.

— Тогава до утре.

— Чудесно. До скоро виждане. — Съдията Мур остави слушалката.

Чудесен ден, помисли си директорът на Централното разузнавателно управление. Първо губим КАРДИНАЛА, после сър Базил Чарлстън решава да дойде тук, за да поговори за това, което не смее да довери и на най-защитената комуникационна линия в света — дело на Националната агенция за сигурност и Генералния щаб. Още не бе дошъл обяд, а вече му се събираха девет работни часа. Какви ли дяволски неприятности щеше още да му сервира денят?