Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Джеф, в случай на извеждане позицията на Нармонов няма да бъде засегната повече, отколкото ако оставим да заловят агента.

— Но ако вече са го разкрили, защо се бавят със задържането? — попита Пелт. — Ами ако придаваш на това прекалено голямо значение?

— Този човек е работил за нас в продължение на повече от тридесет години — помисли си само, повече от тридесет години! Представяш ли си на какви опасности се е подлагал, каква информация сме получавали от него? Можеш ли да оцениш какво разочарование е изпитвал той, когато не сме се вслушвали в съветите му? Имаш ли представа какво значи да живееш със смъртна присъда в продължение на тридесет години. Ако го оставим на произвола на съдбата, каква е цената на свободата в нашата страна? — В гласа на Мур звучеше непоколебима решителност. Президентът беше човек, когото лесно можеха да разколебаят с доводи на принципна основа.

— А ако с тези наши действия помогнем за свалянето на Нармонов? — раздразнено подхвърли Пелт. — Ами ако дойде на власт кликата на Александров и се върнат старите времена — отново напрежение в отношенията между двете страни, нова надпревара във въоръженията. Ще съумеем ли да обясним на американския народ, че сме пожертвали такъв шанс заради живота на един човек?

— Да започнем с това, че никой няма да узнае за случилото се, ако то не проникне в средствата за масова информация — хладно отвърна директорът на ЦРУ. — Руснаците няма да пожелаят да разгласяват неуспехите си и това ви е добре известно. Второ, ще можем ли да обясним, че сме изхвърлили този човек поради непотребност като използвана хартиена салфетка и сме го обрекли на гибел?

— Но и за това никой няма да узнае, ако всичко остане в тайна — отговори Пелт също с леден глас.

Президентът потръпна. Първата му мисъл бе да отложи операцията по извеждането. Как да се обясни едното или другото? Искат или не, те обсъждаха оптималния вариант — как да постъпят, тъй че да не бъдат нанесени вреди на главния противник на Америка. Ала ние никога няма да можем да го заявим публично, помисли си президентът. Ако кажа гласно, че руснаците са наши врагове, вестниците ще побеснеят. Руснаците притежават хиляди ядрени бойни глави, насочени към нас, и поради това не бива да засягаме тяхната чувствителност…

Той си спомни за двете срещи, когато на четири очи беседва с Андрей Илич Нармонов, генералния секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз. Той е по-млад от мен, помисли си президентът. Техните първи преговори бяха внимателни, всеки опипваше събеседника си, стремейки се да намери както слабите, така и силните страни на другия, а също възможните допирни точки по пътя към компромисите и търсенето на общ език. Действително Нармонов е човек, който гледа в бъдещето и навярно желае да промени нещата в Русия.

Ала ще имаме ли ние полза от това? Ами ако действително му се удаде да проведе децентрализация на икономиката, да събуди пазарните сили, като им предостави относителна свобода, но достатъчно голяма, за да потръгне икономиката? Много хора предупреждаваха: представете си една страна с политическите стремежи на Съветския съюз, опираща се на икономика, способна да осигури на гражданския и военния сектор висококачествена продукция. Няма ли да накара това руския народ отново да повярва в своята държавна система, да пробуди в него чувството за предопределеност, което съществуваше през тридесетте години? Пред нас може да се окаже по-опасен противник откогато и да било по-рано.

От друга страна, му обясниха, че не съществува такова понятие като „относителна свобода“ — човек би могъл да попита за това Дювалие в Хаити, Маркос във Филипините или призрака на шаха на Иран Мохамед Реза Пахлави. Инерцията на събитията би могла да изведе Съветския съюз от политическото средновековие в епохата на обществената мисъл на двадесетия век. За това може да потрябва едно цяло поколение, може би две; ами ако пък страната започне да се преобразява в нещо, напомнящо либералната държава? Съществува още един урок на историята: либералните демокрации не воюват една срещу друга.

Все пак имам някакъв избор, помисли си президентът. Могат да ме запомнят като пълен идиот, върнал света към времената на студената война с цялото й мрачно величие, или като безнадежден оптимист, надяващ се да укроти леопарда, превръщайки го в домашно животно, и открил в края на краищата, че на хищника са израснали още по-големи и по-остри зъби. Боже мой, опомни се той, поглеждайки събеседниците си, ами аз изобщо не мисля за евентуален успех, а единствено за последиците от несполуката.