Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— А те почти всички са учени и не са по-възрастни от четиридесет години — каза Уекстън и затвори очи. Живеят вътре в компютрите и възприемат целия свят като една гигантска видеоигра. Трудността при общуването с учените, особено с младите, се състоеше в това, че те живееха в един свой свят, твърде различен от този, който усещаше и разбираше службата за сигурност. Според тях прогресът в науката зависи от свободния обмен на информация и идеи. Това са хора, които ги вълнува всичко ново, говорят за новото помежду си, неосъзнато търсейки съпричастието, което съдейства за ускореното развитие на идеите, никнещи като плевели в размирния духовен свят на лабораторията. За ченгето от службата за сигурност идеалният свят е този, в който никой с никого не приказва. В този случай обаче изчезва нуждата от службата за сигурност, защото в такъв свят не възниква нищо ценно. Да се установи необходимото равновесие беше почти невъзможно и блюстителите на безопасността неизменно се озоваваха между чука и наковалнята, като ставаха обект на всеобща ненавист.

— Какво ще кажете за вътрешната сигурност, касаеща секретната документация?

— Вие имате предвид „капаните за канарчета“?

— За какво говорите, дявол да го вземе? — поинтересува се генерал Паркс.

— Всички тези документи се изготвят с текстови програми. С тяхна помощ става възможно да се внесат в текста на всеки екземпляр мънички изменения. По такъв начин можем да проследим всяко копие на всеки важен документ и да изясним от кой екземпляр е станало изтичането на информацията — обясни капитанът. — Но ние правим това много рядко. Подобна операция изисква прекалено много време.

— ЦРУ разполага с компютърна подпрограма, която осъществява всичко това автоматически. Тя се нарича „Спукскрайб“ или нещо подобно. Достъпът до нея е строго ограничен, но ако се обърнете с молба, ще ви разрешат да се възползвате от нея.

— Много любезно от ваша страна — измърмори Паркс. — В този случай ще има ли някакво значение?

— Сега не, но не бива да се пренебрегва нито един метод — поясни капитанът, обръщайки се към своя началник. — Слушал съм за тази програма. Не можем я ползваме при работа с научни документи — техният език е прекалено точен. Дори една запетая да преместиш от едно място на друго, можеш да изкривиш целия смисъл.

— Това е при условие че този, който чете, съумее да разбере текста — тъжно поклати глава Уекстън. — Впрочем не се налага да се съмняваме, че руснаците са успели. — Той вече мислеше за човешките ресурси, които ще бъдат необходими за разследването — може би трябваше да привлекат стотици агенти. Но те веднага щяха да се набият на око. Обкръжението, в което щяха да работят, е прекалено малко, за да останат незабелязани.

Можеше да се предприеме и друга очевидна крачка — да се ограничи достъпът до информацията по експериментите с огледалата, но в този случай възникваше вероятност шпионинът да усети опасност и да стане по-внимателен. Уекстън умуваше дали да подходи към нещата по-просто — така както при разследване на рекета и мафията. Ала самият генерал Паркс го бе привлякъл за охраната на „Чайният клипер“ и му бе подсигурил необходимия инструктаж. „Това е отговорна задача и никой няма да се справи с нея по-добре от Уекстън.“ Той не се съмняваше в това: така му каза директорът на ФБР Джейкъбс.

Първи го забеляза Бондаренко. Вече в продължение на няколко дни по време на утринния крос не го изоставяше това странно чувство. Той го имаше по рождение, но след тримесечното пребиваване в Афганистан това шесто чувство разцъфна с разкошни цветове и от скрито, латентно, се превърна в истински действащо. Бондаренко знаеше, че от него не откъсват очи. Но кой? — опитваше се да разбере той.

Следяха го истински професионалисти, в това нямаше никакво съмнение. Мислеше, че са петима или даже повече. Значи това са руснаци… Да, по всяка вероятност. Но човек никога не е сигурен. Полковник Бондаренко пробяга първия километър и реши да направи малък експеримент. Той измени маршрута и на това място, където обикновено завиваше наляво, кривна надясно. Сега щеше да премине край новата многоетажна сграда, чиито стъкла на прозорците на първия етаж бяха лъснати. Той се усмихна вътрешно, но дясната му ръка несъзнателно се плъзна надолу по бедрото, за да напипа служебния пистолет. Усмивката тутакси изчезна, когато осъзна какво бе сторила дясната ръка, и на нейно място се появи гримасата на голямото разочарование — предстоеше му да се защитава с голи ръце. Той нелошо владееше и това, но пистолетът действа по-далеч от ръцете и краката. Не че го беше страх даже и помен нямаше от това. Бондаренко беше военен, привикнал към правилата и ограниченията на средата, в която живееше.