Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Вие никога не сте имали царе и това ви е късметът — отговори Язов като добър марксист. — Но като руснак трябва да призная, че те действително са притежавали вкус към красивото.

— Не съм ви виждала на други мачове, полковник — каза тя, като се обърна към Филитов.

— Нямам време.

— Но на вас ви провървя! Отборът спечели срещата онази вечер, а Еди вкара гол и направи асистенция.

Полковникът се усмихна:

— А пък нашият малък Миша получи две наказания за вдигане на стик.

— На вас е кръстен, нали?

— Да.

— Вие не носехте тези, когато ви видях. — Госпожа Фоли посочи трите златни звезди на гърдите му.

— Може би не бях свалил шинела.

— Той винаги е с тях — увери я маршалът. — Човек винаги носи звездите на Герой на Съветския съюз.

— Това също като нашия медал на честта ли е?

— Двата са горе-долу равностойни — отговори Язов вместо своя помощник. Той не можеше да си обясни защо Михаил Семьонович е толкова скромен с наградите. — Полковник Филитов е единственият жив човек, който е спечелил три в боя.

— Наистина ли? Как така се печелят три?

— Сражавах се с немците — отвърна кратко полковникът.

— Убивал е немци — каза Язов по-безцеремонно. Когато Филитов е бил един от най-блестящите офицери на Червената армия, маршалът е носел просто лейтенантски пагон. — Михаил Семьонович е един от най-добрите танкисти за всички времена.

Полковник Филитов наистина се изчерви.

— Аз изпълнявах воинския си дълг като много хора през тази война.

— Баща ми също получи отличия през войната. Ръководел е две операции за спасяване на хора от лагери за военнопленници във Филипините. Той не обичаше много да говори за това, но бяха го наградили с куп медали. А вие разказвате ли на децата си за тези блестящи звезди?

Филитов се скова за момент. Язов отговори вместо него:

— Синовете му починаха преди известно време.

— Ох, ох, полковник, извинете ме! — възкликна госпожа Фоли съвсем искрено.

— Това беше отдавна — усмихна се той. — Спомням си добре сина ви от играта. Прекрасно момче. Обичайте децата си, драга госпожо, защото днес ги имате, утре може да ги нямате. Моля да ме извините за момент. — Филитов се отдалечи към другите зали. Госпожа Фоли погледна министъра. По красивото й лице се изписа съчувствие.

— Господине, нямах намерение…

— Не е възможно да сте знаели. Михаил Семьонович загуби децата си преди много години, а после и жена си. Аз се запознах с нея, когато бях младеж още — едно хубаво момиче, балерина от театър „Киров“. Много тъжно, ала ние руснаците сме свикнали с голямата тъга. Но стига за това. В кой отбор играе синът ви? — Интересът на маршал Язов към хокея се увеличи неимоверно много пред хубавото младо лице на тази жена.

След минута Филитов се озова в тоалетната. Американците и руснаците ги изпращаха в различни помещения, разбира се, и полковникът се намираше сам в това, което някога е било личен клозет на княз или може би на метреса на царя. Изми ръцете си и погледна в огледалото с позлатена рамка. Имаше само една мисъл в главата си: „Отново. Друга задача.“ Полковник Филитов въздъхна и си оправи дрехите. След няколко мига той се завърна на арената.

— Простете — каза Райън. Обръщайки се, той се бе сблъскал с един възрастен господин в униформа. Головко каза нещо на руски, което Райън не разбра. Офицерът пък изрече нещо, звучащо като учтивост, и се отдалечи, забеляза Райън, към министъра на отбраната.

— Кой е този? — попита Джак своя руски събеседник.

— Полковникът е личен помощник на министъра — отвърна Головко.

— Не е ли малко стар за полковник?

— Той е герой от войната. Ние не караме такива хора насила да се пенсионират.

— Мисля, че е съвсем справедливо — съгласи се Джак и се обърна назад, за да чуе разказа за тази част от залата. След като изчерпаха всичко за Георгиевската зала, Головко въведе Джак в съседната — „Свети Владимир“. Той изрази надежда, че следващия път двамата ще се срещнат именно тук, после обясни, че Владимировската зала е отредена специално за подписване на договори. Двамата разузнавачи вдигнаха тост за това.

Приемът се разпръсна скоро след полунощ. Райън седна в седмата лимузина. Никой не говореше по пътя към посолството. Всички усещаха алкохола, освен това в Москва се избягваха разговори в коли. В тях лесно се монтира подслушвателна апаратура. Двама мъже заспаха и сам Райън едва не задряма. Поддържаше го буден единствено мисълта, че ще излетят само след пет часа и ако сега не се унесеше в сън, може би щеше да се чувства достатъчно уморен, за да спи в самолета — едно умение, което бе придобил напоследък. Смени си дрехите и слезе в бюфета на посолството да пие кафе. То щеше да е достатъчно, за да го поддържа бодър няколко часа, докато си приготви бележките.