Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Нещата се развиваха учудващо добре през последните четири дни. Дори може би прекалено добре. Джак знаеше, че средният резултат е съставен от случаи, когато нещата са вървели добре, и от случаи, когато нещата са вървели лошо. Проектодоговорът беше върху масата. Както при всички проектодоговори напоследък руснаците възнамеряваха да го направят повече инструмент за водене на преговори, отколкото документ, произлязъл от преговори. Неговите подробности бяха вече в пресата и някои членове на Конгреса правеха изявления, че сделката е справедлива, и питаха, защо САЩ не са съгласни?

Действително, защо не се съгласим, помисли си Райън с иронична усмивка. Проверките. Това е едната причина. Другата… има ли друга? Добър въпрос. Защо руснаците промениха толкова много своята позиция? Беше очевидно, че генералният секретар Нармонов желае да се намалят военните разходи, но въпреки всички обществени схващания за противното ядрените оръжия не са най-подходящите за тази цел. Те излизат много евтини, като се има предвид тяхната мощност. По себестойността си те са много ефективни за масово изтребление на хора. Макар че ядрената глава и нейната ракета са скъпо струващи съоръжения, те са много по-евтини от танкове и самолети с равностойна разрушителна сила. Желаеше ли Нармонов искрено да снижи опасността от ядрена война? Но тази опасност не идваше от оръжията; както винаги тя идваше от политиците и техните грешки. Не е ли това просто символ. Много е по-лесно за Нармонов, припомни си Джак, да създаде символи, отколкото реални стойности. Ако е символ, към кого е насочен?

Нармонов притежаваше талант да влияе и лично обаяние, което произлизаше от поста му, ала още повече от самата личност. Що за човек е той? Към какво се стреми? — помисли си Райън намръщено. Но това не беше в неговия ресор. Друг екип на ЦРУ изучаваше политическата уязвимост на Нармонов — точно тук, в Москва. Неговото далече по-лесно задължение беше да си създаде представа за техническата страна. Далеч по-лесно може би, но той не знаеше още как да отговори на собствените си въпроси.

Головко се намираше вече в своя кабинет и мъчително пишеше ръкописния си отчет. Той отбеляза, че Райън ще подкрепи, макар и неохотно, проектопредложението. Тъй като Райън имаше благословията на директора, това навярно означаваше, че ЦРУ ще стори същото. Офицерът от разузнаването остави писалката за момент и си изтри очите. Да се събуди с махмурлук беше доста неприятно, а това, че трябваше да остане буден тъй дълго, та да посрещне изгрева, бе извън задълженията на съветския офицер. Интересно, помисли си той, защо неговото правителство излезе с такова предложение и защо американците тъй охотно се съгласиха. Дори Райън, който навярно е добре осведомен? Какво имат американците предвид? Кой кого надхитря?

Ето тук възникваше главният въпрос.

Той отново си помисли за Райън — обекта на задачата му от предишната вечер. Доста напреднал в йерархията, заемащ длъжност, равностойна на полковник от КГБ или ГРУ, Райън беше само на тридесет и пет години. Какво е направил, та се е издигнал толкова високо? Головко вдигна рамене. Вероятно благодарение на връзки — едно обстоятелство толкова важно във Вашингтон, колкото в Москва. Той беше смел, това го показа случаят с терористите преди близо пет години. Също беше и домошар, нещо, което руснаците уважават повече, отколкото техните американски колеги биха повярвали — то предполага стабилност, а това на свой ред говори за предсказуемост. Преди всичко, помисли си Головко, Райън е добър аналитик. Тогава защо не се противопоставя на един пакт, който би облагодетелствал повече Съветския съюз, отколкото Америка? „Вярна ли е нашата преценка?“ — написа той. Дали американците не знаят нещо, което ние не подозираме. Това беше въпросът. Или още по-ясно: знаеше ли Райън нещо, което Головко не знаеше? Полковникът се намръщи, после се сети за това, което той знае, а Райън — не. Полуусмивка се появи на лицето му. Това бе част от голямата игра. Най-голямата игра.

— Навярно сте вървели цяла нощ.

Стрелеца кимна сериозно и свали чувала, който бе огъвал плещите му в продължение на пет дни. Той тежеше почти толкова, колкото този, който носеше Абдул. Офицерът от ЦРУ забеляза, че младежът е на път да рухне. И двамата седнаха на възглавници.

— Ще пиете ли нещо? — попита офицерът. Той се казваше Емилио Ортис. Произходът му беше толкова объркан, че можеше да мине за местен жител на всяка кавказка република. Само на тридесет години, той имаше среден ръст, добро телосложение и мускули на плувец. Благодарение на добрите си физически данни спечели стипендия за един колеж в Америка, където получи научна степен по езици. Ортис имаше рядка дарба в тази област. След двуседмично потапяне в даден език, диалект или акцент той можеше да мине за местен човек навсякъде по света. Той също бе състрадателен и уважаваше обичаите на хората, с които работеше. Това означаваше, че напитката, която предлага, не бе — можеше да не е — алкохолна. Тя беше ябълков сок. Ортис следеше с поглед как гостът отпива с целия финес на познавач на вина, който дегустира нов тип бордо.