Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

На четвърто място идваше последната група, невидимата, тези, които никой не можеше да разпознае лесно. Това бяха разузнавачите и агентите на контраразузнаването, които ги преследваха. Те се различаваха от офицерите от охраната, които наблюдаваха всеки с подозрение, притискайки се до стените на залата, и бяха толкова невидими, колкото сервитьорите, обикалящи с тежки сребърни подноси, върху които блестяха кристални чаши за водка и шампанско, поръчани навремето от императорския двор на Романови. Някои от сервитьорите бяха агенти на контрашпионажа, разбира се. Те трябваше да обхождат залата с наострен слух, надявайки се да доловят късче от разговор, може би шепот или дума, които не съответстват на духа на приема. Това не беше лесна задача. В един ъгъл струнен квартет изпълняваше камерна музика, която, изглежда, никой не слушаше, но тя е характерен белег за дипломатическите приеми и да се мине без нея, би направило лошо впечатление. После съществуваше глъчката от човешките гласове. Присъстваха над сто човека и всеки от тях говореше поне през половината от времето. Тези, които бяха близо до квартета, трябваше да се надвикват с музиката, за да бъдат чути. Целият този сборен шум изпълваше един бален салон с размери шестдесет метра на дължина и двадесет метра на ширина — с паркетен под и твърди гипсови стени, които отразяваха шума, усилвайки го, докато стигне до едно ниво, което би повредило слуха на малко дете. Разузнавачите използваха невидимостта си, за да се превърнат в призраци на празненството.

Но разузнавачите действително присъстваха тук. Всички го знаеха. В Москва всеки може да ти разказва за шпиони. Ако се срещаш с чужденци повече или по-малко редовно, разумно е да съобщиш за това. Ако случайно се срещнеш с чужденец, макар и един път, а в това време наблизо премине служител от московската милиция или армейски офицер с куфарче в ръка, ще те огледат и ще ти обърнат внимание. Повърхностно или не — времената се бяха променили след Сталин, но Русия си оставаше Русия и недоверието към чужденците и техните идеи беше много по-старо от всякаква идеология.

Повечето от присъстващите в залата си мислеха за това, без да го имат наистина предвид — изключение правеха само тези, които действително играеха тази особена игра. Този проблем не безпокоеше много дипломатите и политиците, които имаха навика да си цедят думите. За журналистите това бе една невероятно забавна игра, която не ги засягаше истински, макар че всеки западен журналист е считан ipso facto 2 2 Автоматически (лат.). за шпионин от съветското правителство. Военните размишляваха за това повече от всички. Те познаваха значението на разузнавателната информация, имаха голяма нужда от нея, ценяха я, а презираха тези, които я събираха, защото ги считаха за крадливи същества.

Кои бяха разузнавачите?

Разбира се, тук имаше една шепа хора, които не попадаха в нито една лесно определима категория — или, обратното, принадлежаха към няколко от тях.

— А как намирате Москва, доктор Райън? — попита един руснак. Джак отклони погледа си от красивия часовник с фигурата на свети Георги, който разглеждаше.

— Страхувам се, че ми се стори студена и мрачна — отвърна Райън, като си сръбна от шампанското. — Наистина ние нямахме голяма възможност да разгледаме града. — Нито щяха да имат. Американската делегация пребиваваше в Съветския съюз само малко повече от четири дни и щеше да отлети за страната си на следващия ден след приключването на техническото заседание, което предшестваше пленарното.

— Много жалко — забеляза Сергей Головко.

— Да — съгласи се Джак. — Ако цялата ваша архитектура е толкова добра, бих желал да разполагам с няколко дни, за да й се полюбувам. Строителят на тази сграда е имал вкус. — Той кимна одобрително към светещите бели стени, куполовидния таван и позлатените украшения. В действителност той смяташе всичко това за претрупано, но знаеше, че руснаците имат национална склонност да прекаляват с много неща. За руснаците, които рядко са имали достатъчно от каквото и да било, „да имаш достатъчно“, означаваше да имаш повече от другите — за предпочитане повече от всички други. Райън считаше този подход за признак на национален комплекс за малоценност и си припомни, че хора, които чувстват себе си като малоценни, изпитват патологично желание да опровергават собствените си представи. Този фактор преобладаваше във всички аспекти на процеса по контрола над въоръженията, измествайки чистата логика като база за постигане на споразумение.