Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Райън и Рамиус наблюдаваха как подводницата започна да се движи на собствен ход; двата й бронзови винта бавно се въртяха с обратна стъпка, докато тя излизаше заднишком към реката. Един от буксирите й помогна да се завърти на север. Измина още една минута и тя изчезна от погледа; само глухият рев на дизела се разнасяше над покритите с маслени петна води на военноморската база.

Марко се изсекна и мигна няколко пъти. Когато се обърна с гръб към водата, гласът му бе твърд:

— И тъй, Райън, вие долетяхте от Англия, за да присъствате на прощалната церемония?

— Не, пристигнах още преди няколко седмици. Нова работа.

— Мога ли да попитам каква именно? — попита Марко.

— Контрол над въоръженията. Възложиха ми да координирам разузнавателните аспекти при воденето на преговори. Излитаме през януари.

— За Москва?

— Да. Там ще се състои предварително съвещание: определяне на дневния ред, малко техническа работа, неща от този род. Ами вие?

— Аз пък съм в Комитета по нови технически разработки на Бахамските острови. Много слънце и пясък. Вижте какъв загар имам. — Рамиус се усмихна. — Всеки месец идвам във Вашингтон. А сега отлитам обратно след пет часа. Ние работим над проблемите по намаляване на шума — още веднъж се усмихна. — Секретно от особена важност.

— Прекрасно. Ще ми се да ми гостувате вкъщи. Дължа ви обяд, нали не сте забравили? — Джак му връчи визитната си картичка. — Тук е указан телефонният ми номер. Позвънете ми няколко дена, преди да тръгнете, и аз ще уредя нещата с началството. — Райън знаеше, че Рамиус и неговите офицери са под най-строга охрана от страна на службите за безопасност в ЦРУ. Най-учудващото е — помисли си Джак, — че досега никой нищо не узна за произшествието. Няма изтичане на информация. Нито един репортер от средствата за масова информация нищо не подуши и ако наистина безопасността се осигурява толкова ефективно, вероятно руснаците не подозират нищо за съдбата на своята ракетна подводница „Червеният октомври“. Сега тя се насочва на изток, мислеше си Джак, за да премине над тунела „Хемптън Роуд“. Приблизително един час след това подводницата щеше да се потопи и да поеме на югоизток.

Тъгата му, свързана със съдбата на подводницата, се смекчаваше при мисълта за нейното предназначение. Той си спомни за реакцията си преди една година, когато влезе в ракетното отделение на подводницата и за първи път се озова в непосредствена близост с тези ужасни неща. Джак беше съгласен, че ядреното оръжие поддържа мира на планетата — ако това положение може да се нарече мир, — но подобно на по-голяма част от хората, които се замислят над тези проблеми, той се надяваше, че ще бъде намерен някакъв по-съвършен начин. „Е, и какво ще стане, ако в света има една подводница, двадесет и шест ракети и сто осемдесет и две бойни глави по-малко?“ — си каза Райън. От статистическа гледна точка не е много.

И все пак е начало.

На разстояние десет хиляди мили на изток и две хиляди и четиристотин метра надморска височина проблемът се състоеше в необичайните климатични условия. Мястото се намираше в Таджикската съветска социалистическа република. Вятърът духаше от юг и все още носеше влага, която падаше във вид на неприятен ситен дъжд. Скоро щеше да дойде зима, истинска зима, настъпваща рано в този край, непосредствено след жаркото и задушно лято, и това, което се сипе от небето, щеше да бъде бяло и леденостудено.

Работниците бяха предимно млади и усърдни членове на Комсомола. Те бяха доведени тук да помогнат за завършването на строителен обект, започнат в началото на 1983 година. Един от тях, аспирант от Московския държавен университет, завършващ дисертация по физика, изтри мокрите си от дъжда очи и се изправи, за да разкърши уморения си гръб. Нима така трябва да се използва многообещаващ млад инженер, помисли си Морозов. Вместо да си играе с тези геодезически инструменти, той би могъл сега да се занимава с конструирането на лазери в лабораторията. Но на него му се искаше най-накрая да стане пълноправен член на КПСС и най-важното — да се отърве от военната служба. Съчетанието от аспирантурата и активността по комсомолска линия можеше да му помогне много за постигането на тази цел.

— Е, как е? — обърна се един от ръководителите на обекта към Морозов. Той бе строителен инженер, който се считаше за специалист по бетона.

— Мисля, че точката е избрана правилно, другарю инженер.

По-възрастният мъж се наведе и погледна през обектива на теодолита.