Том Клэнси: Кардинала от Кремъл

Сега Стрелеца дебнеше с нова зенитна ракета, американската „Стингър“, ала в отряда всички ракети от класа земя-въздух — и не само в отряда, но и в целия район — ги наричаха просто стрели: оръжие за стрелеца с лък. Той лежеше върху един остър като бръснач зъбер на билото на около сто метра под планинския връх, откъдето можеше да наблюдава цялата ледникова долина. До него се намираше наблюдателят му Абдул. Това име му подхождаше: Абдул означава помощник. Юношата носеше две допълнителни ракети за неговото пусково устройство и което е по-важно — по остротата на зрението не отстъпваше на сокол. Очите му горяха с див пламък. Той беше сирак.

Погледът на Стрелеца обхождаше планинската местност, особено линията на хребетите, с едно изражение, което отразяваше хилядолетните битки. Сериозен човек беше Стрелеца. Въпреки своята приветливост той рядко се усмихваше. Не проявяваше интерес, когато му предлагаха нова булка или пък да сподели самотата и мъката с наскоро овдовяла жена. В живота му имаше място само за едно-единствено увлечение.

— Ето там — каза Абдул спокойно, сочейки с ръка.

— Да, виждам.

Боят в долината — не първият през този ден — продължаваше вече тридесет минути: подходящ, момент съветските войници да получат подкрепа от своята вертолетна база, намираща се на двадесет километра отвъд следващата планинска верига. Слънчевите лъчи се отразиха за миг от стъкления нос на вертолета Ми-24 и Стрелеца и помощникът му го забелязаха. Машината се намираше на 10 мили от тях и прелиташе над хребета. Още по-високо и далече над обсега на стингъра кръжеше двумоторният транспортен самолет „Антонов-26“. Той беше пълен с апаратура за наблюдение и радиовръзка, с помощта на която се управляваше боят на земята и във въздуха. Но Стрелеца следеше само Ми-24, щурмови вертолет от клас „Хайнд“, който дори сега получаваше информация от кръжащия команден самолет.

Появата на зенитната ракета „Стингър“ се оказа неприятна изненада за руснаците и тактиката на тяхната въздушна поддръжка се променяше ежедневно в стремежа им да се справят с новата заплаха. Долината беше дълбока и много тясна. За да нанесе удар по афганистанските партизани, пилотът трябваше да се спусне право надолу в това скалисто дефиле. Той предпочиташе да остане на голяма височина, поне на хиляда метра над скалите, опасявайки се, че при стрелците в долината може да се намира екип със „Стингър“. Стрелеца наблюдаваше как се приближаваше вертолетът, като през цялото време променяше курса, докато пилотът изучаваше обстановката и избираше маршрут за приближаване. Както и се очакваше, пилотът избра да подходи откъм подветрената страна с цел шумът от ротора да достигне до афганистанците с няколко минути закъснение, което би могло да изиграе решаваща роля. Радиоприемникът на борда на кръжащия самолет се настройваше обикновено на честоти, за които се знаеше, че се използват от муджахидините — така че руснаците да чуят предупреждението за приближаващия вертолет и да засекат местонахождението на стингъра. Абдул наистина носеше радио, но то беше изключено и пъхнато в една от гънките на дрехите му.

Стрелеца бавно вдигна пусковото устройство и насочи неговия оптически прицел към приближаващия вертолет. С палеца си той задейства бутона за включване и притисна бузата си до електропроводимата пластинка. Тутакси бе възнаграден от трелите на системата за насочване на пускащото устройство. Пилотът направи оценка на обстановката и взе решение. За да нанесе първия си огневи удар, вертолетът се устреми надолу към далечната страна на долината, немного зад обсега на стингъра. Носът на машината се насочи надолу, а стрелецът, седящ срещу пилота, но малко по-ниско от него, се прицели в мястото, където се водеше бой. Облак от дим се появи в дъното на долината. Съветските войски използваха миномети за обозначаване на неприятелските позиции. Тогава вертолетът промени леко курса си. Настъпи моментът за атаката. Огнени езици се изнизаха от ракетите, окачени под корема на машината, и първият залп се устреми надолу към целта.

Изведнъж друга димна следа се понесе нагоре. Вертолетът мигновено се отклони наляво, избягвайки от устремената към небето струйка дим, която се намираше все още далече, но показваше, че опасността е пред него — или поне пилотът така мислеше. Ръцете на Стрелеца стиснаха пусковото устройство. Вертолетът се спускаше право към него, силуетът му се увеличаваше и излезе от вътрешния кръг на визьора. Сега той бе достижим за стингъра. Стрелеца натисна с палец предния бутон, с което „освободи ракетата от клетката“ и позволи на инфрачервената глава за първи път да засече топлината, изпускана от турбините на Ми-24. Звукът, стигащ до слуха на Стрелеца посредством скулата, притисната до пластинката, се измени. Стингърът вече водеше целта. Пилотът взе решение да нанесе удар по мястото, откъдето бе пусната „зенитната ракета“, и премести вертолета още по-наляво, като промени леко посоката. Докато наблюдаваше внимателно скалите, откъдето бе излетяла ракетата, той неволно развърна вертолета така, че изпускателната тръба се оказа почти право срещу Стрелеца.