Том Клэнси - Реална заплаха

— Предполагам, че това си беше негов проблем — отговори мъжът и всички в стаята започнаха да дишат по-леко.

— Ще разговаряме с американския прокурор — обеща капитанът. — Лейтенант, можете да върнете затворника в карцера.

— Слушам, сър. — Алисън изведе затворника, а камерата ги следеше. Но като стигна до стълбата, която водеше надолу, затворникът се препъна. Не видя ръката, която го направи, и не му остана време да се огледа, защото друга невидима ръка се стовари върху врата му. След това старшина Райли счупи ръката на изпадналия в безсъзнание мъж, а старшина Ореза затисна устата му с парче марля, напоена с етер. Двамата го занесоха в лазарета, където лекарят на катера постави шина на ръката му. Това просто беше пукване на костта като при децата и не изискваше специална помощ. Завързаха здравата му ръка за койката и го оставиха да спи там.

Затворникът спа до късно. Донесоха му закуска от каюткомпанията и му позволиха да се почисти, преди да дойде хеликоптерът. Ореза дойде, за да го вземе, отново го изведе на горната палуба и назад към хеликоптерната площадка, където старшина Райли водеше другия затворник към хеликоптера. Това, което на Джеймс Доу — истинското му име се оказа Хесус Кастильо — се стори забележително, беше, че Джон Доу — Рамон Хосе Капати — е жив. Двамата агенти от Агенцията за борба с наркотиците ги поставиха да седнат колкото е възможно по-далеч един от друг. Такива бяха инструкциите им. Капитанът обясни, че единият задържан беше си признал и другият може да не остане много доволен от това. Кастильо не можеше да свали очи от Капати. Удивлението в очите му приличаше дотолкова на страх според агентите, които обичаха признанията при углавните престъпления, че решиха да ги държат колкото е възможно по-далеч един от друг. Отнесоха със себе си и всички физически веществени доказателства и няколко видеокасети. Вегенер проследи как хеликоптерът на бреговата охрана „Делфин“ се издига и се зачуди как ли ще реагират хората на сушата. Фазата на отрезвяване, която винаги следва някое леко откачено деяние, беше дошла, но Вегенер бе предвидил и това. Всъщност сметна, че е предвидил всичко. Само осем членове на екипажа знаеха какво е станало и какво се иска да кажат. Изпълнителният офицер се появи до Вегенер.

— Нещата никога не са съвсем такива, каквито изглеждат, нали?

— Предполагам, че си прав, защото са загинали само трима невинни. Вместо четирима.

„Съвсем сигурно е, че собственикът не е бия ангел — помисли си капитанът. — Но трябваше ли да убиват и жената и децата му?“ — Вегенер се загледа в неподвижното море, без да знае колко много хора ще загинат заради това, което той беше започнал.

За първи път Чавес разбра колко необикновена е тази работа на летище „Сан Хосе“. Откараха ги дотам с фургон под наем, на който нямаше никакви обозначения. Слязоха в района на летището, определен за цивилни самолети, където ги чакаше реактивен частен самолет. Това вече беше нещо. „Полковник Смит“ не се качи в самолета. Той стисна ръцете на всички, каза им, че ще ги очакват, и се върна във фургона. Сержантите се качиха на самолета, който им се стори не толкова за бизнесмени, колкото малък лайнер. Дори имаше стюардеса, която сервираше напитки. Всички разтовариха оборудването си и си взеха по напитка с изключение на Чавес, който беше толкова уморен, че дори не погледна към младата дама. Едва усети излитането и преди самолетът да свърши изкачването, вече спеше. Нещо му подсказваше, че трябва да спи, докато има време за това. За войниците това беше вреден инстинкт, който обикновено се оказваше верен.

Лейтенант Джексън не беше идвал в поделението в Монтерей, но по-големият му брат му даде нужните инструкции и той намери офицерския клуб без трудности. Внезапно се почувства сам. Когато заключваше хондата си, осъзна, че неговата полева униформа е единствената наоколо. Поне не беше трудно да прецени човек на кого трябва да отдава чест. Като младши лейтенант той трябваше да козирува на почти всички.

— Хей, Тими! — извика брат му, седнал съвсем близо до вратата.

— Здрасти, Роб. — Двамата мъже се прегърнаха.

Семейството им беше сплотено, но Тими не беше виждал брат си, подполковник Робърт Джеферсън Джексън от Военноморските сили на САЩ, почти от година. Майката на Роби беше починала отдавна. Била само на тридесет години, когато се оплакала от болки в сърцето, решила да полегне за няколко минути и никога повече не станала, поразена от инфаркта. По-късно казаха, че била свръхнапрегната, но без поставена диагноза. Поредната американска чернокожа жена, прокълната да заболее от тази болест без симптоми. Съпругът й, преподобният Хошая Джексън, оплакваше загубата й заедно с цялата енория, в която и двамата бяха отгледали семейството си. Но макар и набожен мъж, Хошая Джексън беше и баща, чиито деца се нуждаеха от майка. Четири години по-късно той се ожени за една двадесет и три годишна енориашка и започна отново. Тимоти беше първото дете от втория му брак. Четвъртият му син беше избрал път като този на първия. Випускникът на академията в Анаполис Роби Джексън караше изтребител във военноморския флот. Тими беше си изслужил разпределението в Уест Пойнт и очакваше да направи кариера в пехотата. Вторият от братята беше лекар, а третият — адвокат с политически амбиции. Времената в Мисисипи се бяха променили.