Том Клэнси - Реална заплаха

— Мисля, че всичко това е глупост. Вървете на майната си!

— Съдът няма да записва изказването на обвиняемия — каза Вегенер, като се опитваше да запази суровото и трезво изражение на лицето си, както подобава на председателстващия офицер при разглеждане на углавно престъпление.

Защитата говори в продължение на петнадесет минути, като направи храбър, но напразен опит да обори уликите, вече представени от съдията. Резюметата на случаите отнеха по пет минути. Дойде ред на капитан Вегенер да говори отново.

— След като изслушаха сведенията, членовете на съда ще гласуват за присъдата. Гласуването ще бъде тайно и в писмен вид. Прокурорът ще раздава и събира бюлетините.

Това отне по-малко от минута. Прокурорът раздаде на всеки от петте членове по парче хартия. Всички членове на съда поглеждаха обвиняемия, преди да гласуват. След това прокурорът събра бюлетините и след като ги разбърка с ловкостта, с която петгодишно дете разбърква картите си за Черен Петър, ги подаде на капитана. Вегенер разгъна бюлетините и ги постави на масата пред себе си. Записа си нещо в бележника, преди да започне да говори.

— Обвиняемият да се изправи и да застане с лице към съда. Мистър Доу, имате ли да кажете нещо преди прочитането на присъдата?

Нямаше. На лицето му играеше невярваща, развеселена и надменна усмивка.

— Добре. Съдът, след като гласува и след като установи, че две трети от членовете му са дали своя глас, реши, че обвиняемият е виновен и го осъжда на смърт чрез обесване. Присъдата да бъде изпълнена веднага. Нека Господ се смили над душата ви. Съдът се разпуска.

— Съжалявам, сър — каза защитникът на клиента си, — не ми дадохте много материал за работа.

— А сега ми намерете адвокат! — изръмжа мистър Доу.

— Сър, точно сега не ви е необходим адвокат. Имате нужда от свещеник. — Сякаш за да наблегне на този факт, старшина Райли го хвана за лакътя.

— Хайде, миличък. Имаш среща с едно въже. — Изведе го от стаята.

Другият затворник, наречен Джеймс Доу, гледаше с нямо недоверие. Всички виждаха, че то все още се чете по лицето му, но то беше по-скоро недоверието на човек, оказал се пред връхлитащ го влак.

— Вие разбирате ли какво става тук? — попита лейтенантът.

— Това не може да бъде истина, човече — каза затворникът, чийто глас не съдържаше убедеността, която може би щеше да има допреди около час.

— Хей, я се събуди. Не са ли ти казвали, че някой от твоя сой е изчезнал тук някъде? Това го правим вече шест месеца. Затворите са претъпкани и на съдиите просто не им пука. Ако хванем някого и ако имаме всички улики, ни разрешават да оправим, нещата в открито море. Никой ли не ти е казвал, че правилата малко са се променили?

— Не можете да направите това! — почти изкрещя в отговор той.

— Така ли мислиш? Виж какво ще ти кажа. След десетина минути ще те изведа на горната палуба и ще можеш да гледаш. Казвам ти, че ако не ни сътрудничиш, няма да се церемоним с приятеля ти. Писнало ни е. Защо просто не седнеш кротко и не премислиш всичко, а като дойде времето, ще ти позволя да видиш колко сме сериозни. — Лейтенантът си наля чашка кафе, за да мине времето, без повече да разговаря с клиента си. Когато го изпи, вратата се отвори.

— Всички на палубата за освидетелстване на наказанието — обяви старшина Ореза.

— Хайде, мистър Доу. По-добре ще е да видиш това. — Лейтенантът го хвана за лакътя и го поведе. Точно пред вратата на каюткомпанията имаше стълба, която извеждаше нагоре. В горния й край се намираше тясна пътека и двамата мъже се отправиха по нея към празната палуба за хеликоптери.

Лейтенантът се казваше Рик Алисън. Алисън, чернокожо „хлапе“ от Олбъни, Ню Йорк, и навигатор на кораба, всяка вечер благодареше на Бога за това, че служи при Ред Вегенер, най-добрия командир, когото беше срещал някога. Няколко пъти беше мислил да напуска армията, но сега смяташе да остане колкото е възможно по-дълго. Поведе мистър Доу към кърмата, на десетина метра от тържествената церемония.

Сега вълнението беше истински силно, отбеляза Алисън. Прецени, че скоростта на вятъра е над тридесет възла, а вълните са високи около три до четири метра. „Панаш“ се клатеше с отклонение вляво и дясно около двадесет и пет градуса от вертикалата, като рязко се мяташе напред-назад подобно на детска люлка. Алисън си спомни, че О’Нийл е на руля, и се надяваше, че старшина Оуенс го наглежда. Новият мичман втори ранг беше достатъчно добро хлапе, но все още имаше да учи много за управлението на кораби. Така мислеше навигаторът, който сам беше едва с шест години по-голям. От време на време отдясно проблясваха светкавици и озаряваха морето. Валеше като из ведро, капките прелитаха над палубата под остър ъгъл и вятърът, ги носеше достатъчно силно, че да причиняват болка на бузите. Общо взето, това беше нощ, от която на Едгар Алан По можеха да му потекат лигите, като си помисли за предлаганите от нея възможности. Нямаше никакви светлини, въпреки че белите линии на катера им очертаваха призрачен силует. Алисън се чудеше дали Вегенер е решил да прави това сега заради времето, или просто е щастливо съвпадение.