Том Клэнси - Реална заплаха

„Капитане, правил си някои откачени работи, откакто си на борда, но това наистина обира точките.“

Въжето беше там. Някой беше го прехвърлил над края на радио-радарната мачта на катера. Трябва да е било много забавно. Боцман Райли го е направил. Кой друг би бил толкова откачен, за да опита?

След това се появи затворникът. Ръцете му все още се намираха зад гърба. Капитанът и заместникът му също присъстваха. Вегенер говореше нещо официално, но не можеха да го чуят. Вятърът свистеше през палубата и мачтите с многото сигнални фалове 17 17 Въже за издигане на платно или сигнален флаг. — Б.пр. — „О, ето какво е направил Райли“ — досети се Алисън. Беше използвал един от фаловете като водещо въже, за да прокара двусантиметровото конопено въже през макарата. Дори Райли не беше достатъчно откачен, за да се катери до върха на мачтата в това време.

Включиха се светлини. Това бяха палубните прожектори, които използваха за насочване на хеликоптери. Ефектът от тях беше главно, че осветиха дъжда, но осигуриха и малко по-ясна картина на това, което ставаше. Вегенер каза още нещо на затворника, чието лице продължаваше да бъде арогантно. Алисън си мислеше, че той все още не вярва, но изведнъж всичко стана много по-сериозно. На единия край на въжето се събраха петима души. Алисън за малко не се изсмя. Знаеше, че така са правели тези неща, но не вярваше, че шкиперът ще иде толкова далеч…

Последната подробност беше черната качулка. Райли обърна затворника с лице назад, към Алисън и приятеля му — за това имаше и друга причина, преди да го изненадат с нея. Най-накрая мистър Доу схвана какво става.

— Нееее! — Викът му беше идеален, призрачен и отговаряше на времето и вятъра по-добре, отколкото можеше да се надява човек. Коленете му се подгънаха точно както се очакваше, и мъжете на свободния край на въжето се напънаха и затичаха назад. Краката на затворника се отделиха от черната палуба с покритие, което предотвратяваше хлъзгането, и тялото започна да се издига на тласъци към небето. Краката ритнаха няколко пъти, а след това увиснаха неподвижно, като в същото време мъжете вързаха въжето за един прът.

— Е, това е то — каза Алисън. Хвана другия мистър Доу за лакътя и го поведе напред. — Сега е твой ред, приятел.

Една светкавица блесна наблизо, когато стигнаха до вратата, през която се минаваше към надстройката. Затворникът се смръзна на място, като погледна нагоре за последен път. Приятелят му беше там, на мачтата, с отпуснато тяло, разклатен като махало на часовник и мъртъв в дъжда.

— Вярваш ли ми сега? — попита навигаторът, като го дръпна навътре. Панталоните на мистър Доу бяха подгизнали от дъжда, но и по друга причина.

Първата задача беше да се изсушат. Когато съдът се събра отново, всички бяха облечени в сухи дрехи. Джеймс Доу сега носеше син работен комбинезон на бреговата охрана. Белезниците му бяха свалени и той намери на масата на обвиняемите чаша горещо кафе. Пропусна да забележи, че в момента старшина Ореза не присъстваше на масата на заседателите, нито и че боцманът Райли не е в стаята. Атмосферата сега беше по-отпусната, отколкото преди, но затворникът не го забелязваше. Джеймс Доу беше всичко друго, но не и спокоен.

— Мистър Алисън — напевно каза капитанът. — Бих предложил да поговорите с клиента си.

— Сега ще бъде много просто, приятел — каза Алисън. — Можеш да говориш или да увиснеш. На капитана хич не му пука какво ще стане. Като за начало как се казваш?

Хесус започна да говори. Един от офицерите от съда взе видеокамера, всъщност тя беше същата, която използваха при качването на борда, и го помоли да започне отново.

— Добре, нали разбираш, че имаш право да не казваш нищо? — попита някой. Затворникът не обърна внимание и въпросът беше повторен.

— Да, точно така, разбирам, ясно ли е? — отговори той, без да обръща глава. — Вижте, кажете какво искате да знаете.

Разбира се, въпросите вече бяха написани. Алисън, който беше и офицерът-юрист на катера, прочете листа колкото можа по-бавно пред видеокамерата. Основният му проблем се състоеше в това да забавя достатъчно въпросите, за да може да бъде разбираем. Разпитът продължи около пет минути. Затворникът говореше бързо, но с прости думи и не забелязваше погледите, които получаваше от слушателите си.

— Благодаря ви за сътрудничеството — каза Вегенер, след като нещата приключиха. — Разбира се, няма да можем да направим много за колегата ви. Разбирате, нали?