Том Клэнси - Реална заплаха

— Хей, глупак — каза той. Оня на по-долната койка, когото той просна на перилото на мостика, обърна глава, за да види кой е. Очите му се разшириха. — Обядвахте ли?

— Да.

Старшината рулеви долови някакъв много особен акцент.

— Изпуснал си цигарите си на мостика. — Райли подхвърли пакета през решетките. Паднаха на палубата и Пабло — старшината реши, че му прилича на човек, който се казва Пабло — ги грабна с изненадан поглед.

— Благодаря — каза той.

— О, няма нищо. Не вършете нищо, без да ми се обаждате. — Райли се усмихна и си отиде. Това си беше истински карцер. Старшината реши, че конструкторите са направили тази част на кораба както трябва. Дори имаше собствена тоалетна. Райли се почувства засегнат от това. Затворническа килия в катер на бреговата охрана. Хм. Но това пък означаваше, че не трябва да отделя двама души да охраняват ония бунаци. „Или поне не още — усмихна се Райли. — Момчета, каква изненада ви очаква.“

Лошото време в морето е винаги впечатляващо. Вероятно изглежда такова и когато се носи през разнообразна повърхност, но човешкото съзнание просто знае, че бурите в морето имат сила, която им липсва на сушата. Тази вечер имаше три четвърти луна, която позволяваше на Вегенер да наблюдава шкваловете, които се носеха към тях със скорост от двадесет възла. Вятърът духаше с двадесет и пет възла, а имаше и пориви с два пъти по-висока скорост. От опит знаеше, че нежните еднометрови гребени, върху които „Панаш“ се носеше, скоро ще се превърнат в маниакално блъскащи поредици от вълни и пръски вода. Не кой знае какво, но пък достатъчно, за да накара катера му да се люлее силно. Някои от по-младите членове на екипажа очевидно щяха да съжаляват, че са вечеряли. Е, това е урок за морето, който трябва да се научи: то не обича хората да преяждат.

Вегенер се радваше на бурята. Освен че създаваше желаната от него атмосфера, тя му даваше и възможност да промени патрулния си курс. Мичман втори ранг О’Нййл още не беше управлявал кораба в силно вълнение и тази вечер щеше да има възможност да го стори.

— Има ли проблеми? — попита той младшия офицер.

— Не, сър.

— Добре. Не забравяй, че ако стане нещо, аз съм в каюткомпанията. — Една от неотменимите заповеди на Вегенер гласеше: „Никой няма да бъде упрекнат за това, че вика капитана на мостика. Дори ако само искате да проверите колко е часът, ОБАДЕТЕ МИ СЕ!“ Това беше хипербола. Такива неща трябваше да бъдат казвани за в случай, че младшият офицер толкова се притеснява да повика капитана, че пазейки съня му, може да се блъсне в някой танкер. Вегенер непрекъснато повтаряше на младоците: отличителна черта на добрите офицери е признанието, че все още има какво да научат.

О’Нийл кимна. И двамата знаеха, че няма защо да се притесняват. Работата беше там, че хлапакът просто не беше научил от първа ръка, че корабът се управлява малко по-различно, когато го блъскат странични вълни и вятър. Освен това до него стоеше и старшина Оуенс. Вегенер отиде към кърмата и помощник-боцманът на вахта обяви:

— Капитанът напуска мостика.

Срочнослужещите гледаха видео в столовата за екипажа. Това беше нова касета с обозначение „XXX“ на кутията. Райли се беше погрижил за това. Доста цицки и задници, за да привлекат вниманието им. Филмът можеше да бъде гледан и на телевизора в каюткомпанията: младите офицери имаха същите сексуални пориви, но те нямаше да могат да ги упражняват тази вечер.

Настъпващата буря щеше да държи хората далеч от откритите палуби, а и шумът от нея нямаше да пречи. Вегенер се усмихна, когато отвори вратата на каюткомпанията. Не беше възможно да се измисли по-добре.

— Готови ли сме? — попита капитанът.

Първоначалният ентусиазъм от замисленото беше изчезнал. Реалността на нещата беше вникнала в мозъците. Това можеше да се очаква. Младоците вече бяха трезви, но не отстъпваха. Трябваше само да им кажеш нещо и те го правеха.

— Готови сме, сър — каза Ореза от стола си в далечния край на масата. Всички офицери кимнаха в знак на съгласие. Ред отиде до мястото си в центъра на масата. Погледна Райли.

— Доведи ги тук.

Боцманът напусна стаята и тръгна към ареста. Когато за втори път отвори вратата на ареста, долови парлива воня, която отначало го накара да си помисли, че има пожар, но след миг прозря истината.

— По дяволите! — изръмжа той. „На кораба ми!“ — Ставай, глупако! — прогърмя гласът му — И двамата!

Оня от долната койка метна фаса в тоалетната и бавно стана, като на лицето му играеше арогантна усмивка. Райли отговори на усмивката му и извади ключ. Това промени изражението на лицето на Пабло, но не изтри усмивката му.