Том Клэнси - Реална заплаха

Информацията започваше със Съветския съюз. Там се случваха всякакви интересни неща, но все още никой не знаеше какво означават те или докъде ще доведат. Чудесно. Райън и ЦРУ бяха докладвали по такъв анализ от незапомнени времена. Хората обаче очакваха по-добри отговори. Райън си помисли, че това искаше и онази жена, Елиът, която мразеше ЦРУ за всичко, което върши — всъщност заради неща, които то вече не вършеше, — но въпреки това искаше да знае всичко. Кога ли ще се осъзнаят и ще разберат, че за аналитиците на разузнавателна информация е толкова трудно да предвидят бъдещето, колкото е и за добрите спортни журналисти, когато предвиждат кой ще играе в първенството? Дори и след пробива на „Ол стар“ Американската лига на източните щати имаше три отбора, на които оставаха само няколко точки до първото място. Това бе работа за специалист по облозите. Райън мислено изсумтя и си помисли колко е жалко, че Лас Вегас не е направил лотария за членовете на съветското политбюро или за гласността, или как ще се разреши „въпросът за националностите“. Така щеше да има някаква ориентация. Когато стигнаха до околовръстното шосе, той четеше докладите от Латинска и Южна Америка. И наистина някакъв наркобарон на име Фуентес е бил взривен от бомба.

„Колко жалко“ — беше първата мисъл на Джак. Той разсъждаваше абстрактно, но се съвзе. Не, не е никак жалко, че е мъртъв. Дори е много тревожно, защото е убит от американска авиобомба. Джак си припомни, че Бет Елиът мрази ЦРУ заради такива неща. Заради всичките тези неща, одобрявани от съдия и съдебни заседатели, а след това изпълнявани от екзекутор. Това няма нищо общо с правдата или неправдата. За нея въпросът се състоеше в политическата целесъобразност и може би в естетиката. Политиците се вълнуват повече от „проблемите“, отколкото от „принципите“, но говорят така, сякаш двете съществителни значат едно и също.

„Господи, ти наистина си изпаднал в цинично настроение рано сутрин в понеделник, а?“

„А как ли Роби Джексън се е добрал до тази информация? Кой ли е разпоредил операцията? Какво ще стане, ако нещата наистина се разчуят?“

Или пък: „Трябва ли това да ме вълнува? Ако трябва, защо? Ако не трябва, защо не?“

„Това е политически въпрос, Джак. По какъв начин политиката се намесва в работата ти? Дали политиката изобщо трябва да се намесва в работата ти?“

Както и много други въпроси, и това можеше да бъде превъзходна тема за философска дискусия, нещо, за което йезуитското образование бе подготвило Райън и към което имаше вкус. Но настоящият случай не представляваше абстрактно изследване на принципи и хипотетични примери. Би трябвало да знае отговорите. Ами ако някой член на специална комисия му зададе въпрос, на който трябва да отговори? Такова нещо можеше да се случи по всяко време. Можеше да отклонява подобен въпрос само докато пътуваше с колата си от Ленгли до Капитолийския хълм.

Ако излъже, ще отиде в затвора. Това бе и неприятната страна на повишението му.

По тази причина, ако заявеше най-искрено, че не знае, нямаше да му повярват. Нито членовете на комисията, нито може би и съдебните заседатели. Честността не е най-добрата закрила. Тази мисъл не е ли забавна?

Джак погледна през прозореца, когато минаха покрай храма на мормоните съвсем до околовръстното шосе, близо до авеню „Кънектикът“. Старата сграда изглеждаше величествено с мраморните си колони и позлатени остри кули. Вярата, вдъхвана от тази впечатляваща постройка, се струваше чудата на Райън, католик от началото на живота си, но хората, които я изповядваха, бяха честни, усърдни и пламенно верни на страната си, защото вярваха в принципите на Америка. И всичко се свежда дотук, нали? Райън си помисли, че човек или вярва, или не. Всяко магаре може да се обяви против нещо като капризно дете, което твърди, че мрази някакъв зеленчук, без да го е опитвало. Човек можеше да познае в какво вярват такива хора. Мормоните отделяли десятък от доходите си, за да могат да построят този паметник на вярата, точно както средновековните селяни са правели, за да построят катедралите от своето време и по абсолютно същата причина. Селяните бяха забравени от всички освен от Бога, в когото вярваха. Катедралите — свидетелство на вярата им — оставаха като прослава за тях и все още се използваха за целта си. Кой ли си спомня политическите проблеми на онзи век? Благородниците и техните крепости се бяха разпаднали, кралските родословия почти пресъхваха и от онези времена бяха останали само мемориалите на вярата. Вярата в нещо по-важно от телесното съществуване, изразена в каменни фигури, изваяни от човешки ръце. Какво по-важно доказателство е необходимо за важните неща? Джак знаеше, че не е първият, който се вълнува от този факт, съвсем не, но не винаги хората могат да прозрат Истината толкова ясно, както Райън тази сутрин. Пред нея стремежът му към целесъобразност изглеждаше плитък, ефимерен и крайно ненужен. Все пак трябваше да измисли какво да прави и макар че действията му вероятно ще бъдат предрешени от други, знаеше и какъв ориентир, каква мярка ще използва, за да определи позицията си. Реши, че за момента това е достатъчно.