Том Клэнси - Реална заплаха

— Е? — обърна се полковник Джоунс към Зимър.

— Трябва да сменим двигателите. Този е повреден. Горивните камери са наред, но компресорът е скапан. Може би момчетата у дома могат да го оправят. Но с това, с което разполагаме тук, сър, няма начин да го поправим.

— Колко време ще трябва?

— Шест часа, ако започнем сега.

Разбира се, носеха си два резервни двигателя. Хангарът, в който се намираше хеликоптерът „Пейв Лоу III“, не беше достатъчно голям за него и за самолета „МС-130“, който осигуряваше зареждането във въздуха и резервни части. Затова Зимър махна с ръка на един сержант да натисне бутона за отваряне на вратата. Нуждаеха се от специална количка и лебедка, за да боравят с турбовитловите двигатели „Т-64“.

Вратите на хангара се изтърколиха на металните си релси в момента, когато един раздрънкан камион пристигна на линията за излитане. Към камиона веднага се втурнаха хора. Денят в зоната на Канала беше горещ — тук сняг можеше да се види само по телевизията — и дойде време за студени напитки. Всички познаваха шофьора на камиона. Човекът беше от Панама, правеше това от бог знае колко време и изкарваше добри пари.

Освен това той беше сериозно запален по самолетите. Годините, прекарани в наблюдение, и небрежните разговори със срочнослужещите, които ги обслужваха, му позволяваха да знае всичко за инвентара на Военновъздушните сили на САЩ и можеше да бъде полезен разузнавач, ако някой си направеше труда да го наеме. Във всеки случай той никога не би направил нещо, за да им навреди. Често пъти се държеше арогантно, но камионът му неведнъж се повреждаше и някой облечен в зелени дрехи механик му го поправяше на място без пари, а около Коледа — всички знаеха, че той има деца — имаше подаръци за него и синовете му. Дори беше успял да им уреди няколко возения на хеликоптер, като им показа как изглежда къщата им от небето. Не всеки баща можеше да направи това за децата си! Знаеше, че norteamericanos не са идеални, но бяха справедливи, а ако човек е искрен с тях, щедри, защото искреността не е между качествата, които очакваха от „местните“. Това твърдение беше още по-вярно сега, когато имат проблеми с онзи пъпчив клоун, който ръководеше правителството на страната му.

Докато раздаваше кока-кола и бисквити, забеляза, че в хангара от другата страна на пътя има един „Пейв Лоу III“ — голям, страховит и по своему много красив хеликоптер. Е, това обясняваше присъствието на транспортния самолет-цистерна „Комбат Тейлън“ и въоръжената охрана, която не му разреши да се движи по нормалния маршрут. Знаеше много неща и за двата летателни апарата и въпреки че нямаше да разкаже на никого за качествата им, само споменаването, че са тук, не бе престъпление.

Но следващия път, когато онези му дадяха парите, щяха да искат от него да отбележи времето, когато тези апарати се връщат и излитат.

Движиха се доста бързо през първия час, а след това се върнаха към нормалната си бавна, внимателна и много предпазлива скорост. Дори и в този случай ходенето денем не беше нещо, което предпочитаха. Нощта може да е на нинджите, но денят е за всички, време, в което е далеч по-лесно да учиш хората да ловуват, отколкото нощем. Въпреки че войниците имаха предимства пред преследвачите, те спадаха до минимум при дневните операции. Като играчи на покер леките пехотинци предпочитаха да използват всяка карта в колодата. Така съзнателно избягваха „честния“ бой, както може би ще го нарекат някои спортисти, а боят беше престанал да е спорт, откакто един гладиатор, наречен Спартак, решил да убива на свободна практика, въпреки че на римляните са им били нужни още няколко поколения, за да могат да се досетят за това.

Всички имаха боя на лицата си. Носеха ръкавици въпреки жегата. Знаеха, че най-близката група от операция „Увеселителна лодка“ се намира на петнадесет километра южно. Всеки срещнат биваше или невинен, или враг, но не и приятел, а за войниците, които се опитват да останат скрити, понятието „невинен“ изглежда много крехко. Трябваше да избягват всички и всичко, а ако бъдеше осъществен контакт, то това щеше да е случайно.

Останалите правила също се различаваха. Не се движеха в една редица. Когато го правят много хора, неизбежно оставят следи. Въпреки че Чавес като водач се намираше най-напред, следван на двадесет метра от Oso, останалите от взвода напредваха в разгърнат строй, като често сменяха посоката си на движение и се местеха почти като защитниците във футбола, но върху много по-голяма площ. Скоро щяха да започнат да приближават пътеките си и да изчакат, за да видят дали някой не ги следи. Ако е така, то този някой го очакваше изненада. За момента мисията изискваше да отидат в предварително избрано място и да оценят противника си. И да чакат заповеди.