Том Клэнси - Реална заплаха

От друга страна, ако пренебрегне думите на Стюарт и прати делото в съда… ще рискува да бъде запомнен като човека, който го загуби. Може да обвини хората от бреговата охрана за стореното, но тогава ще жертва техните кариери и може би свобода. А на чий олтар? На правосъдието ли? На амбицията си? Ами отмъщението? Независимо дали печели делото на пиратите или не, тези двамата ще страдат дори и за това, че стореното от тях е дало възможност на правителството да нанесе най-силния удар досега върху Картела.

Наркотици. Всичко се свеждаше до тях. Способността им да корумпират хората надминаваше всичко останало, за което той знаеше. Наркотиците развращават хората, замъгляват разума и накрая убиват. Наркотиците генерираха такива количества пари, с които можеше да се корумпират хората, които не желаеха да съдействат. Наркотиците разяждаха институции на всякакви нива и по всевъзможни начини. Подкупваха цели правителства.

В такъв случай къде е отговорът? Давидоф не разполагаше с него, макар че ако някога се бори за място в Сената, щеше да подскача нагоре-надолу пред телевизионните камери и да твърди, че го знае — или поне част от него, — само и само хората на Алабама да му се доверят да ги представлява…

„Господи — помисли си той, — ами какво да правя сега?“

„Онези двама пирати заслужават смърт за това, което са направили. А какво става с дълга ми към жертвите?“ Не всичко беше лъжа. Всъщност нищо не беше лъжа. Давидоф наистина вярваше в правосъдието, вярваше, че законът е това, което хората трябва да изградят, за да се защитават от хищници, вярваше, че мисията му в живота е да бъде оръдие на това правосъдие. Иначе защо работи толкова усилено за толкова малко пари? „Не всичко е амбиция в края на краищата.“

„Не.“

Едната от жертвите се оказа мръсник, но другите три? Как наричат това военните? Материални загуби. Това е терминът, който се използва за случаите на действие срещу отделна мишена, при което неволно бъдат разрушени други неща, оказали се наблизо. Едно е, когато държавата правеше това по време на война. Но в този случай ставаше дума просто за убийство.

„Не, не е обикновено убийство. Тези копелета не са бързали. Те са се наслаждавали на деянието си. Осем години достатъчни ли са, за да заплатят за всичко?“

„Но какво ще стане, ако загубиш целия случай? Дори ако спечелиш, можеш ли да пожертваш онези хора от бреговата охрана, за да постигнеш правосъдие? Това също ли е материална загуба?“

Трябва да има изход. Обикновено имаше, а разполагаше и с два дни, за да открие начина.

Спаха добре и редкият планински въздух не им се отрази така лошо, както очакваха. Към залез-слънце взводът вече беше на крака и пълен с енергия. Чавес изпи кафето си, като преглеждаше картата и се чудеше кои ли отбелязани мишени ще поразят тази нощ. През целия ден бяха наблюдавали непрекъснато пътя под себе си, като донякъде знаеха какво да търсят. Камион със съдове за киселина. Нископлатени местни работници ще разтоварят бурканите и ще тръгнат към хълмовете, последвани от хора с раници, пълни с листа от кока, както и друго леко оборудване.

Към залез-слънце един камион спря. Стъмни се, преди да разберат какво става, а и очилата им за нощно виждане нямаха възможност да действат като бинокли, но камионът тръгна много скоро. Намираше се на три километра от „Хотел“, едно от включените в списъка на целите местоположения на четири мили оттук.

Време беше да започнат представлението. Всеки напръска доста голяма доза течност за отблъскване на насекоми на дланите си, след това я разтъркаха по лицата, вратовете и ушите си. Освен че отблъскваше насекомите, тя също омекотяваше камуфлажната боя, която нанесоха по лицата си като някакво ужасно червило. Членовете на всяка двойка си помагаха, когато нанасяха боята. По-тъмните цветове се нанасяха по челата, носа и скулите, докато по-леките отиваха по нормално засенчените места под очите и в трапчинките на бузите. Това не беше бойно камуфлажно покритие, както може да си помисли някой, ако гледа филмовия образ на войниците. Целта беше да станат невидими, а не страшни. С потъмнени естествено ярки места и осветлени нормално тъмни зони, физиономиите им вече никак не приличаха на човешки.

Време бе да заслужат заплатите си. Маршрутите за приближаване и сборните пунктове бяха предварително избрани и всеки човек от взвода ги знаеше. Поиграха си на въпроси и отговори, обсъдиха евентуалните варианти, съставиха алтернативни планове и накрая Рамирес вдигна взвода и поеха надолу по склона към целта си, докато източната стена на долината все още беше осветена.