Том Клэнси - Реална заплаха

— Все още проверяват, сър. Получил е билета за Ню Йорк на гишето. В момента разговаряме с емигрантския контрол, за да проверим кога е преминал през митницата.

— Добре. Друго?

— Имаме негови отпечатъци. Установихме нещо, което, изглежда, е показалец на лявата ръка от листчето, което е дал на мисис Улф. Сравнихме го с разписката за кредитната карта от гишето на авиокомпанията в „Дълес“. Не беше лесно, но нашите от лабораторията използваха лазерното си оборудване. Изпратихме хора в „Скривалището“, но все още няма резултати. Чистачките там са доста добри — прекалено добри за нашите цели, обаче момчетата все още работят по въпроса.

— Всичко, но не и снимка на копелето. Всичко, но не и снимка — повтори Мъри. — Какво е станало след Атланта?

— О, не ви казах! Взел е самолет за Панама след кратък престой.

— Докъде е адресирана картата на „Американ експрес“?

— Каракас. Вероятно някое място само за получаване на писма. Всички са такива.

— Как така Емиграционният отдел не… О! — Мъри направи гримаса. — Разбира се, паспортът му е с различно име или има колекция паспорти в комплект с картите.

— Човекът е истински професионалист. Късметлии сме, че така бързо получихме толкова информация.

— Какво ново в Колумбия? — попита той следващия агент.

— Не е много. Работата в лабораторията върви добре, но не откриваме нищо, което вече да не знаем. Колумбийците са открили имената на половината от онези типове. Арестуваният казва, че не познавал всички, и сигурно е така. Подели са голяма операция, за да ги намерят, но Моралес не е особено обнадежден. Имената са все на хора, които колумбийското правителство се опитва да издири от доста време. Все любители на оръжията. Наемни убийци, точно както предполагахме.

Мъри провери часовника си. Днес щяха да погребват двамата агенти от охраната на Емил. Церемонията щеше да се състои в Националната катедрала, очакваше се и президентът да произнесе реч. Телефонът иззвъня.

— Мъри на телефона.

— Тук е Марк Брайт от Мобайл. Имаме някои допълнителни неща.

— Да.

— В събота застреляха един полицай. Наемни убийци с автомати „Инграм“ от упор, но едно от местните хлапета успяло да свали единия с вярната си двадесет и две калиброва пушка. Улучил го в тила. Убил го е. Вчера намериха тялото му в колата. Убиецът с положителност е разпознат като пласьор на наркотици. Местните полицаи претърсиха къщата на жертвата — сержант Брадън — и намериха фотоапарат, който е принадлежал на жертвата от случая с пиратите. Новата жертва е сержант от Отдела за взломаджиите. Предполагам, че е работил за пласьорите и вероятно е прегледал къщата на жертвата преди убийствата, за да потърси онова, което намерихме ние.

Мъри кимна замислено. Това допълваше известните им неща. Значи са искали да бъдат сигурни, че жертвата не оставя някакви сведения след себе си, преди да очистят него и семейството му. Но техният човек не се е оказал достатъчно добър и са го убили. Това е свързано и с убийството на директора Джейкъбс. Просто допълнителни реакции от операция „Тарпон“. „Онези копелета наистина стягат мускули.“

— Друго?

— Местните полицаи са в много гадно настроение заради всичко това. Първо, някой убива полицай посред бял ден. Жена му също е била улучена от заблуден куршум. Ченгетата са вбесени. Снощи са претрепали един търговец на наркотици. Ще го изкарат, че е било при самозащита, но аз мисля, че нещата са ясни. Засега толкова.

— Благодаря ти, Марк. — Мъри затвори телефона. — Онези копелета са ни обявили война — промърмори той.

— Какво казахте, сър?

— Нищо. Проверихте ли отново по-ранните пътувания на Кортес — хотели, коли под наем?

— Изпратили сме двадесет души да ровят, сър. След около два часа трябва да получим предварителна информация.

— Дръжте ме в течение.

Стюарт беше първият човек, с когото прокурорът на САЩ имаше среща тази сутрин и изглеждаше необикновено енергичен, помисли си секретарката. Тя не можа да забележи махмурлука му.

— Добро утро, Ед — каза Давидоф, без да става. На бюрото му имаше куп хартия. — С какво мога да ти бъда полезен?

— Никаква смъртна присъда — каза Стюарт, като седна. — Предлагам да се споразумеем за признаване на вина и двадесет години затвор. Това е най-добрата сделка, на която можеш да се надяваш.

— Ще се видим в съда, Ед — отговори Давидоф, като насочи поглед към документите на бюрото си.

— Искаш ли да разбереш какво имам?

— Ако е добро, сигурен съм, че ще ме уведомиш, когато му дойде времето.