Том Клэнси - Реална заплаха

— Не може да се насочим към тях с помощта на химически методи — каза Ритър. — Проверих това. Концентрациите на изпуснатия във въздуха етер и ацетон не са по-големи, отколкото при разливане на шишенце лакочистител, а да не говорим за обичайните биохимически процеси в такава среда. Това е джунгла, нали така? Много неща изгниват по земята и изпускат всевъзможни химикали. Още ли обработват коката нощем? Чудя им се на акъла.

Ларсон се съгласи със сумтене.

— Останало е от времето, когато армията ги преследваше. Предполагам, че все още го правят нощем най-вече по силата на навика.

— Е, това ни дава нещо, нали?

— А какво ще правим с него?

Мъри никога не беше посещавал еврейско погребение. Не се различаваше много от католическите. Молитвите се четяха на език, който той не разбираше, но посланието не се различаваше много. „Господи, връщаме ти един добър човек. Благодарим, че ни го отстъпи за малко.“ Президентът произнесе особено впечатляваща реч, приготвена от най-добрия писател на речи в Белия дом с цитати от Петокнижието, Талмуда и Новия завет. След това заговори за правосъдието, за мирския Бог, на когото Емил е служил през целия си съзнателен живот. Но към края на речта си, когато заговори за това, как хората трябва да отвърнат сърцата си от мъстта, Мъри си помисли, че… тези думи не са подходящи. Не беше чувал по-поетична реч. Дан си помисли, че просто президентът в този момент говори като политик. „Дали пък не се обажда цинизмът ми?“ — помисли си агентът. Той беше полицай и за него правосъдие означаваше, че копелетата, които вършат престъпления, трябва да заплатят. Очевидно и президентът разсъждаваше по същия начин, независимо от думите си на държавник. Мъри нямаше нищо против.

Войниците гледаха телевизионния репортаж в относителна тишина. Няколко човека остреха ножовете си на точиларски камъни, но повечето просто седяха и слушаха думите на президента и чуха кой е убил човека, чието име малко хора знаеха до смъртта му. Чавес първи направи правилно заключение, но то не изискваше кой знае какво въображение. Възприеха флегматично неизречената новина. Виждаха просто допълнително доказателство за това, че врагът им е ударил директно по един от най-важните символи на нацията. Знамето на тяхната страна покриваше ковчега. Присъстваше и знамето на службата на човека, но пък тази работа не бе за полицаи. Затова войниците мълчаливо си размениха погледи, когато започна да говори техният главнокомандващ. Когато всичко свърши, вратата се отвори и в стаята влезе командирът.

— Връщаме се тази вечер. Хубавата новина е, че там, където отиваме, ще бъде по-хладно — каза капитан Рамирес на хората си. Чавес вдигна вежди и погледна Вега.

Самолетоносачът „Рейнджър“ отплава с прилива. Цяла флотилия влекачи му помагаше да излезе от дока, докато ескортиращите го кораби се подреждаха извън пристанището и се клатеха по широките вълни на Тихия океан. След час самолетоносачът вече се намираше извън пристанището и се движеше с двадесет възла. След още един час трябваше да започнат полетите. Първи пристигнаха хеликоптерите, един от които зареди гориво и отново излетя, за да застане на пост от дясната страна на самолетоносача при кацането на самолетите. Първите самолети с неподвижни криле бяха щурмови бомбардировачи „Интрудър“, естествено водени от командира подполковник Йенсен. Когато излиташе, той беше видял кораба с въоръжението „Шаста“, който тъкмо набираше скорост. Той щеше да се присъедини към групата за поддръжка, която трябваше да плава с два часа закъснение след бойната група. Оръжията, които Йенсен щеше да пуска, се намираха в „Шаста“. Вече познаваше целите. Все още не знаеше точното им местоположение, но имаше приблизителна представа и когато слизаше от самолета, си реши, че не желае да знае повече. Не беше негова грижа да се тревожи за „материалните загуби“, както го бяха предупредили по-рано. „Що за странен термин — помисли си той. — Материални загуби.“ Що за високомерен начин да обречеш хора, за които съдбата вече е отредила да се намират не където трябва. Мъчно му беше за тях, но не чак толкова.

Кларк пристигна в Богота късно следобед. Никой не го чакаше и той нае кола, както обикновено. След като се отдалечи от летището на час разстояние, той спря на един второстепенен път. Изминаха няколко досадни минути, докато се появи друга кола и спря до него. Шофьорът, служител на ЦРУ, назначен на работа в местна служба, му подаде някакъв пакет и продължи, без да произнесе нито дума. Пакетът не беше голям. Тежеше към десет килограма, като половината от съдържанието му представляваше здрав триножник. Кларк нежно го постави на пода пред седалката на пътника и потегли. Навремето доста често искаха от него да „достави“ разни „съобщения“, но никога по толкова категоричен начин. Всичко беше негова идея. Е, в по-голямата си част. Така нещата ставаха малко по-приятни.