Том Клэнси - Реална заплаха

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Ореза. Той все още не беше напълно пиян.

— А бе ония от ФБР отидоха да се видят с Хали. Аз трябваше да напечатам всичките му доклади на моята пишеща машина.

— Какво разправяха хората от ФБР?

— Не мога да… о, майната му! Вижте какво, всички сте на чисто. Бюрото е приключило въпроса. Казаха на вашия капитан да си гледа работата и да не пикае повече накриво. Сведенията, които измъкнахте от онези боклуци… не чухте ли? Операция „Тарпон“. Цялото това ужилване започна от вас, момчета. Не го ли знаете?

— Какво? — Райли не беше виждал вестник или телевизор от няколко дни. Макар да знаеше за смъртта на директора на ФБР, той нямаше представа, че съществува връзка с онова „упражнение по обесване“.

Стюарт обясни каквото знаеше, а то не беше малко.

— Половин милиард долара? — тихо отбеляза Ореза. — Това би трябвало да стигне за няколко нови кораба.

— Христос ни е свидетел, че се нуждаем от тях — съгласи се Стюарт.

— Момчета, вие не сте обесвали — искам да кажа, че не сте бесили наистина някой от тези посерковци, нали? — Стюарт имаше в джоба си миникасетофон „Рейдио шак“ и завъртя докрай копчето за усилване на звука.

— Всъщност идеята беше на Португалеца — каза Райли.

— Нямаше да свършим нищо без теб, Боб — щедро отговори Ореза.

— Да. Номерът беше в това как можем да направим обесването — започна да обяснява Райли. — Виждаш ли, трябваше всичко да изглежда съвсем истинско, за да накараме ония да се напикаят от страх. Но като премислих, се оказа, че нещата не са чак толкова трудни. Щом като единият остана сам, лекарят му боцна малко етер, за да го приспи за няколко минути, а аз нагласих на гърба му въже с ремък. Когато го качихме на горната палуба, вече бяхме поставили кука на примката, та като сложих клупа на врата му, трябваше само да закача куката за едно въже на гърба му. Така че го вдигахме за гърба, а не за врата. Не искахме да убиваме тоя посерко. Всъщност аз исках — каза Райли, — но Ред реши, че идеята не е добра. — Боцманът се ухили на кормчията.

— Другият номер беше с торбата — каза Ореза. — Поставихме черна качулка на главата му. Е, вътре имаше парче марля, напоено с етер. Копелето изрева, сякаш го колят, когато помириса етера, но той го приспа веднага, след като изтеглихме задника му нагоре по мачтата. Дребният повярва на всичко. Посеркото му с посерко се напика, много красиво беше! Пя като канарче, когато го върнаха в каютата. Разбира се, веднага свалихме другия и го събудихме. Те наполовина бяха опиянени от марихуаната, която пушиха през целия ден. Мисля, че изобщо не разбраха какво правим с тях.

„Не, не са.“

— Марихуана ли?

— Идеята беше на Ред. Те си имаха собствен запас — приличаха на истински цигари. Ние просто им ги върнахме и те се опиха. След малкото етер и всичко останало предполагам, че не са разбрали какво им се е случило.

„Почти вярно е“ — помисли си Стюарт, като се надяваше, че касетофонът записва всичко.

— Щеше ми се наистина да бяхме ги обесили — каза Райли след няколко секунди. — Мат, никога не си виждал нещо такова. Яхтата изглеждаше ужасно. Четирима души — заклали ги като говеда. Мирисал ли си кръв някога? Не зная дали можеш да издържиш. Можеш — увери го боцманът. — Изнасилили жената и момичето, а след това ги нарязали като… Господи, знаеш ли, че от това сънувам кошмари? Аз и кошмари! Исусе Христе, това е морска история, която ми се ще да забравя. Имам дъщеря на тази възраст. Ония гадове са изнасилили момичето и са го убили, а след това го нарязали и нахранили с него акулите. Момиче, което дори не е достатъчно голямо да кара кола или да излиза с момчета.

— Трябва да бъдем професионалисти, нали? Да сме хладнокръвни, да не се ангажираме лично. Трябва ли да правим всичките тези глупости? — попита Райли.

— Така казват книгите — съгласи се Стюарт.

— В книгите не е предвиден такъв случай — каза Португалеца. — Хората, които вършат подобни работи, те не са човеци. Не зная какви са, дяволите да ги вземат, но хора не са. Не можеш да правиш такива неща и да си човек, Мат.

— Ама какво искате вие? — попита Стюарт, който изведнъж зае отбранителна позиция и вече не беше техен съмишленик. — Имаме закони, където пише какво да се прави с такива хора.

— Законите не вършат много работа, нали? — попита Райли.

Стюарт се замисли, че разликата между хората, които той беше длъжен да защити, и онези, които трябваше да обвини, е, че лошите са неговите клиенти, а добрите — не. И сега, когато се преструваше на старшина от бреговата охрана, той също нарушаваше закона, точно както го бяха нарушили тези мъже. И съвсем като тях го правеше за едно по-висше добро, за някаква по-висока морална кауза. „Правото“ бе загубено някъде, не можеше да бъде открито в юридическите книги или в каноните на етиката. И все пак, ако човек не може да го намери някъде там, то къде, по дяволите, е то? Но Стюарт беше адвокат и неговата работа засягаше закона, а не правото. С право се занимават съдиите и съдебните заседатели. Или нещо такова. Стюарт си помисли, че не трябваше да пие толкова много. Пиенето прави така, че неясните неща да изглеждат ясни, а ясните — объркани.