Том Клэнси - Реална заплаха

— Не.

Мойра Улф се прибра у дома си малко преди единадесет часа. Децата й все още бяха будни и я чакаха. Предположиха, че сълзите й се дължат на закъсняла реакция от погребението. Те също познаваха Емил Джейкъбс и тъгуваха за смъртта му колкото всеки служител на ФБР. Тя не каза нищо, а се изкачи по стълбите, за да си легне, а те останаха пред телевизора. Насаме в банята тя погледна към жената в огледалото, която бе допуснала да я прелъстят и използват като… като глупачка. Нещо по-лошо от глупачка, тъпа, самотна застаряла жена, търсеща младостта си. Толкова много искаше отново да бъде обичана, че… че обрече колко? Седем души ли? Не можеше да си спомни, загледана в празното лице в огледалото. Младите агенти от охраната на Джейкъбс имаха семейства. Тя беше изплела пуловер за първородния син на Лио. Той е още твърде млад и няма да си спомня колко приятен, красив младеж беше баща му.

„За всичко съм виновна аз.“

„Аз помогнах да ги убият.“

Тя отвори огледалната врата на шкафчето с лекарствата. Както повечето хора, семейство Улф не изхвърляха старите лекарства, и тя го намери. Едно пластмасово шишенце „Плацидил“. В него все още имаше… преброи шест. Разбира се, ще бъдат достатъчно.

— Какво те води насам по това време? — попита Тими Джексън по-големия си брат.

— Отивам на самолетоносача „Рейнджър“, за да наблюдавам едно учение. Опитваме някои нови тактики за прехващане, при които помагах. А мой приятел току-що получи командния пост на „Ентърпрайз“. Реших да дойда един ден по-рано, за да наблюдавам церемонията. Утре отивам в Диего и ще хвана камиона до „Рейнджър“.

— Камион?

— Камиона, който зарежда самолетоносача с припаси — обясни Роби. — Двумоторен витлов самолет. Е, как е животът в леката пехота?

— Все още тичаме по баирите. На последното учение ни поотупаха истински. Новият ми отдельонен командир сгафи. Не е честно — отбеляза Тим.

— Какво искаш да кажеш?

Лейтенант Джексън глътна остатъка от напитката си.

— Един неопитен лейтенант и един неопитен капитан са твърде голямо бреме за който и да е взвод… Така каза новият майор. Той беше с нас. Разбира се, капитанът не възприема нещата точно по този начин. Загубих малко от теглото си вчера, защото той ми отгриза парче от задника. Господи, как ми се иска Чавес да си е тук.

— Кой?

— Един сержант, когото загубих. Той — всъщност тук е странното. Трябваше да отиде в един център за основно обучение като инструктор, но, изглежда, се е загубил. Майорът казва, че го е видял в Панама преди няколко седмици. Накарах взводния сержант да го потърси, да види какво става, по дяволите — той все още е от моите хора, нали така? — Роби кимна. Разбираше го. — Както и да е. Документите му липсват, а чиновниците се чудят какво да направят, за да го намерят. От Форт Бенинг ни се обадиха, за да разберат къде е той, защото все още го очакват. Никой не знае къде, по дяволите, е отишъл Динг. Такива неща случват ли се във военноморските сили?

— Когато някой изчезне, обикновено това значи, че иска да изчезне.

Тим поклати глава.

— Не. Не и Динг. Той ще служи цял живот. Мисля, че дори няма да спре и след двадесет години стаж. Ще се пенсионира като старши сержант. Той не е от онези, които бягат.

— В такъв случай може би някой е пъхнал документите му в грешното чекмедже — предположи Роби.

— Предполагам. Все още съм нов и не ги разбирам тези неща — припомни си Тим. — И все пак е странно да се появи някъде в джунглата. Но стига за това. Как е Сис?

Единственото хубаво нещо бе, че липсваше жегата. Всъщност бе доста хладно. Динг реши, че може би няма достатъчно въздух, за да е горещо. Намираха се на малко по-малка височина от онази, при която тренираха в Колорадо, но това беше преди седмици и щяха да минат няколко дни, преди войниците напълно да се реаклиматизират. Това донякъде щеше да ги забави, но като цяло Чавес реши, че жегата ги изтощава повече, отколкото редкият въздух. С нея се свикваше по-трудно.

Не беше виждал толкова насечени планини — никой не би ги нарекъл хълмове — и въпреки че имаха много растителност, той внимаваше къде стъпва. Гъстите дървета ограничаваха видимостта, което беше добре. Очилата за нощно виждане висяха на главата му като лошо скроена шапка и му позволяваха да вижда само на стотина метра напред, а много често и на по-малко разстояние. Все пак виждаше, защото растителната покривка над главата му не допускаше светлината, необходима на невъоръженото око. Беше страшно и самотно, но сержант Чавес се чувстваше като у дома си.