Том Клэнси - Реална заплаха

Този път пътуването към вътрешността беше далеч по-неприятно. Западните ветрове от Тихия океан удряха склоновете на Андите и се засилваха хаотично нагоре, в търсене на пролуки, през които да преминат. Вихрите, възникнали в резултат на това, се усещаха на три хиляди метра, а тук, само на триста метра над земята, се летеше доста трудно, въпреки че хеликоптерът имаше автопилот, следящ трасето. Джоунс и Уилис се бяха стегнали с коланите, за да намалят въздействието на вятъра. И двамата знаеха, че на хората отзад им е трудно, тъй като големият хеликоптер „Сикорски“ правеше шестметрови подскоци най-малко десет пъти в минута. Ръката на ПД лежеше върху лоста, като следваше движенията на автопилота, готова незабавно да поеме управлението, ако системата покаже признак на повреда. Това е истинско летене, както обичаше да казва той. По принцип такова изказване означаваше, че полетът е опасен.

Прелитането през този проход — повече приличаше на седловина — не правеше нещата по-леки. На юг се намираше връх, висок пет хиляди деветстотин седемдесет и четири метра, а на север — две хиляди триста и седемдесет и седем метра. Между тях минаваше голямо количество тихоокеански въздух, през който хеликоптерът „Пейв Лоу“ ревеше със скорост двеста възла. Тежаха доста, тъй като преди малко бяха дозаредили гориво недалеч от тихоокеанския бряг на Колумбия.

— Това е Мистрато — каза полковник Джоунс. Компютърната система за навигация вече ги беше отклонила на север, за да минат доста далеч от града и пътищата около него. Двамата пилоти също така се оглеждаха и за всяко нещо, подобно на човек, каруца или къща. Разбира се, маршрутът беше избиран по спътникови снимки — дневни и нощни инфрачервени снимки, — но винаги съществуваше вероятност от изненада.

— Бък. Зона за кацане Едно след четири минути — извика по разговорната уредба ПД.

— Разбрано.

Летяха над провинция Ризаралда, част от голямата долина, която лежеше между хребетите на две огромни, устремени към небето планини, образувани от разместване на земните пластове. Хобито на ПД беше геологията. Той знаеше колко много усилия са необходими, за да свали човек един летателен апарат на такава височина, и потрепна от мисълта за силите, необходими за избутването на планина дотук.

— Зона за кацане Едно пред нас — каза капитан Уилис.

— Виждам я. — Полковник Джоунс хвана лоста за управление. Натисна копчето за микрофона: — Имаме една минута. Заредете оръдията.

— Разбрано. — Сержант Зимър напусна мястото си и се насочи назад. Сержант Бийн включи миниоръдието си за всеки случай. Зимър се подхлъзна и за малко не се строполи в локва от повръщано. Това не беше нещо необичайно. Сега полетът се успокои, тъй като се намираха под заслона на планините, но тук отзад имаше няколко хлапета, които се чувстваха много зле и с радост биха стъпили на твърда земя. Зимър трудно ги разбираше. На земята също беше опасно.

Хората от първия взвод се изправиха, когато хеликоптерът започна да се снижава за първото кацане и както и предишния път, щом се докосна до земята, изтичаха навън през задната му част. Зимър ги преброи, провери дали всички са на безопасно разстояние, и извести пилота да излита.

„Следващия път — помисли си Чавес, — следващия път ще вляза и ще изляза, мамицата му!“ Беше се возил на хеликоптер в лоши условия и преди, но такова изживяване не бе имал. Отиде до дърветата и изчака останалите да го настигнат.

— Радваш ли се да си на земята? — попита Вега, щом се добра до него.

— Не мислех, че съм се наплюскал толкова — изпъшка Динг. Всичко, което бе ял през последните няколко часа, остана на борда на хеликоптера. Отвори манерката си и изпи половин литър вода, просто за да отмие гадния привкус.

— Обичах увеселителните влакчета — каза Oso. — Но вече не, mano!

— Точно така! — Чавес си спомни как чакаше на опашка за големите влакчета в Нотс Бери Фарм и в други калифорнийски увеселителни паркове. Никога вече.

— Добре ли си, Динг? — попита го капитан Рамирес.

— Съжалявам, сър. Такова нещо не ми се е случвало. Никога! Ще се оправя след минутка — обеща на командира си той.

— Не бързай. Избрахме приятно местенце за кацане. — „Надявам се, че е така.“

Чавес разтърси глава, за да я прочисти. Не знаеше, че морската болест започва във вътрешното ухо, нито що е морска болест допреди половин час. Но направи това, което трябваше — пое си дълбоко дъх и започна да разтърсва глава, за да си възвърне чувството за равновесие. Казваше си, че земята не се движи, но част от мозъка му не беше сигурна в това.