Том Клэнси - Всички страхове

„Също като у дома“ — помисли си Ръсел. Къщата бе направена от камъни вместо от дървени греди и покривът бе плосък, а не остър, но прахта и красивата малка градина си бяха същите. Мъжът също не се различаваше много от сиуксите. Уморените очи, превитият гръб, старите загрубели ръце на човек, победен от враговете си.

— Сигурно това е мястото — каза той, когато камионът намали.

— Синът на стареца се е бил с израелците и още носи тежките си рани. И двамата са ни приятели.

— На приятелите трябва да се помага — съгласи се Марвин.

Камионът спря и Ръсел скочи на земята, за да може Гусн да слезе след него.

— Ела, ще те представя.

На американеца всичко му се стори прекалено официално. Той не разбра дори думичка, но нямаше и нужда. Хубаво бе, че приятелят му Гусн уважава стареца. След още няколко забележки земеделецът погледна към Ръсел и почтително наведе глава. Марвин се почувства неудобно. Той пое ръката на възрастния мъж, раздруса я леко и промърмори няколко думи, които Гусн преведе. След това всички влязоха в градината.

— По дяволите! — изруга Ръсел, като я видя.

— Американска. Модел 84. Тежи около един тон. Поне така ми се струва… — каза Гусн спокойно, но после разбра, че греши.

Предната част бе малко особена… Разбира се, тя сигурно се бе деформирала от удара в земята, но… Той благодари на стареца и го отпрати при камиона.

— Първо да я разкопаем. Внимателно, много внимателно.

— Мога да се справя — каза Ръсел.

Той се върна при камиона и взе една лопата с дълга дръжка, изработена за военни нужди.

— Имаме хора… — започна Гусн, но американецът го отряза.

— Нека да го направя аз. Ще внимавам.

— Не трябва да я докосваш. Разкопай с лопатата около нея, но изгреби пръстта от бомбата с ръце. Марвин, предупреждавам те, че това е много опасно.

— Тогава по-добре се дръпни — отвърна с усмивка Ръсел.

Трябваше да докаже на този човек, че е храбър. Убийството на ченгето бе детска игра. Никакво предизвикателство. Това бе по-различно.

— И да оставя приятеля си в беда? — попита реторично Гусн.

Знаеше, че се е справил интелигентно със ситуацията. Ако американеца го нямаше, хората, които бе взел със себе си, щяха да свършат черната работа, тъй като уменията му бяха твърде ценни, за да се рискуват. Но пред този американец не можеше да покаже слабост, нали? Пък и щеше да се увери дали гостът му наистина е толкова смел, за колкото се представя.

Гусн не остана разочарован. Ръсел се съблече до кръста и коленичи, за да разкопае пръстта около бомбата. Отнасяше се доста по-внимателно към градината, отколкото хората на Гусн щяха да го правят. Работата му отне около час. Пръстта бе изгребана и струпана на четири купчинки. Гусн вече знаеше, че тук има нещо странно. Първо не бе модел 84. Размерът го наподобяваше, но формата се различаваше, пък и корпусът… Просто не бе същата. Модел 84 имаше здрава обвивка от лята стомана, която при детонация се раздробяваше на милиони остри като бръснач парченца, забиващи се и човешката плът. Но тази бе друга. На две места в корпуса се виждаха пробойни, от които личеше, че не е достатъчно дебела за бомба от подобен вид. Какво, по дяволите, бе това?

Ръсел се наведе и започна да почиства пръстта от корпуса на бомбата с ръце. Действаше грижливо и внимателно. Въпреки че се потеше обилно, американецът дори и за момент не намали темпото. Мускулите по ръцете му играеха и Гусн харесваше това. Той за пръв път виждаше толкова силен физически човек. Дори и израелските парашутисти нямаха такъв заплашителен вид. Вече бе изгребал два-три тона пръст, но не показваше никакви признаци на умора. Движенията му продължаваха да бъдат мощни и прецизни като на машина.

— Спри за минута — каза Гусн. — Трябва да си взема инструментите.

— Дадено — отвърна Ръсел и седна, без да откъсва поглед от бомбата. Гусн се върна с раница и туба вода, която подаде на американеца.

— Благодаря, човече. Тук е топличко. — Ръсел надигна тубата и изпи половин литър вода. — А сега какво?

Гусн извади от раницата си четка и започна да отстранява последните следи от пръст.

— Сега трябва да се дръпнеш настрани — предупреди го той.

— Няма нужда, Ибрахим. Ако не възразяваш, ще остана.

— Започва опасната част.

— Когато аз работих, ти остана — забеляза Ръсел.

— Както искаш. Ще търся запалката.

— Не е ли отпред? — посочи носа на бомбата Ръсел.

— Не. По принцип наистина трябва да има една отпред, но тази явно липсва. Онова е просто капсула. Има още две такива. В средата и в края.