Том Клэнси - Всички страхове

— А защо няма перки? — попита Ръсел. — Винаги съм си мислел, че бомбите имат перки. Нали знаеш, също като стрелите.

— Предполагам, че са били откъснати при удара в земята. Обикновено ги намираме на повърхността.

— Искаш ли тогава да изровя и задната част?

— Много, много внимателно, Марвин. Моля те.

— Добре, човече.

Ръсел заобиколи приятеля си и поднови копането, но този път при задната част на бомбата. „Гусн — забеляза той — е доста хладнокръвно копеле.“ За ПРЪВ път в живота си Марвин бе така изплашен. Да разкопава някаква си скапана тенекия с взрив. Но не можеше и нямаше да покаже нищо подобно на страх. С този тънък като молив врат Ибрахим приличаше на смешник, но явно бе истински мъж, щом като имаше куража да си играе с бомби. Ръсел забеляза, че Гусн използва четката, сякаш докосва женски гърди, и се постара да бъде също толкова внимателен. След десет минути и задната част на бомбата се виждаше.

— Ибрахим?

— Да, Марвин? — отвърна Гусн, без да го поглежда.

— Тук няма нищо. В задната част просто има дупка, човече.

Гусн вдигна четката си и се обърна да погледне. Това бе странно. Но сега имаше друга работа.

— Благодаря ти. Можеш да спреш. Все още не съм намерил запалката.

Ръсел се отдръпна, седна на една могилка от пръст и продължи да изпразва съдържанието на тубата. След това му хрумна нещо и се върна при камиона. Тримата мъже и старецът бяха там. Земеделецът просто гледаше пейзажа, а другите зяпаха каменните стени на къщата. Ръсел захвърли празната туба и взе нова, пълна с вода. После вдигна палец нагоре в знак, че всичко върви добре, и се върна обратно в градината.

— Почини си малко и пийни вода — каза Марвин на приятеля си.

— Добра идея — съгласи се Гусн и остави четката.

— Намери ли нещо?

— Само една контактна връзка.

„Това също е странно“ — помисли си той, докато развиваше капачката на тубата. Липсваше и обичайната маркировка. Единственият знак бе лепенката в сребристо и червено, поставена на носа. Цветната маркировка бе нещо нормално за бомбите, но Гусн за пръв път виждаше такава. Какво, по дяволите, бе това проклето нещо? Може би някакво електронно устройство или пък нещо запалително? Нещо старо и излязло от употреба, което никога не бе виждал. В крайна сметка бе паднало още през 1973 година. Може би вече не употребяваха подобен вид оръжие. А това бе лошо. Ако е нещо, което никога не бе виждал, то тогава нямаше да познава и взривателя. Наръчникът, с който работеше, бе руски. Гусн отдавна го знаеше наизуст, но в него липсваше описание на подобно устройство. А това вече бе много опасно. Гусн отпи голяма глътка от тубата и наплиска лицето си с вода.

— Спокойно, човече — каза Ръсел, забелязвайки напрежението на приятеля си.

— Работата съвсем не е лесна, Марвин, а освен това е много опасна.

— Изглеждаш доста спокоен, Ибрахим.

Ръсел не лъжеше. Докато чистеше бомбата с четката, Гусн изглеждаше почти като лекар. Като човек, който върши нещо наистина трудно. „Този малък сополанко е истински мъж“ — каза си отново Марвин.

Гусн го погледна и се ухили.

— Това е лъжа. Всъщност съм доста уплашен и наистина мразя да се занимавам с подобни неща.

— Ти си голяма работа, момче. Въобще не се будалкам.

— Благодаря ти. Сега отново трябва да се захващам с бомбата, докато все още мога. Наистина трябва да отидеш настрани.

— Да върви на майната си — изплю се на земята Ръсел.

— Това ще е доста трудно — усмихна се Гусн. — Ако пък „тя“ вземе че ти се обиди, може да си го върне доста солено.

— Предполагам, че когато тези гадории се изхвърлят, земята се тресе.

Гусн, който знаеше достатъчно американски изрази, избухна в смях и падна по гръб.

— Моля те, Марвин, не говори така, докато работя.

„Харесвам го — помисли си Ибрахим. — Ние нямаме такова чувство за хумор. Харесвам този американец.“ Трябваха му още няколко минути, за да се успокои напълно и отново да се залови на работа.

Следващият час не донесе нищо ново. По корпуса на бомбата се виждаха шевове и дори някакъв отвор… Но от взривателя нямаше и следа. Ако въобще съществуваше, сигурно бе вътре. Ръсел изгреба още пръст и Гусн продължи огледа, но отново не откри нищо. Тогава реши да погледне от задната страна.

— В раницата ми има фенерче…

— Намерих го — подаде му го Ръсел.

Гусн легна на земята и изви глава, за да погледне в изкопа Беше тъмно и той включи фенерчето… Видя някакви електрически кабели и метална решетка. Тя бе толкова фина, че наподобяваше на дантела. Виждаха се около осемдесет сантиметра от вътрешността на корпуса. Ако това наистина бе бомба, то не трябваше да има толкова празно пространство. Така. Така. Гусн подхвърли фенерчето обратно към американеца.