Том Клэнси - Всички страхове

— А хотелът? — обади се следователският нюх на директора.

— Да, открили са го. Всъщност знаят, че е някой от два, разположени един до друг. През този ден от тях са напуснали десет американци. Но и двата хотела са с голяма клиентела и не са могли да дадат никаква полезна информация. Сам знаеш, че хотелският персонал е доста късопаметен. Кой може да докаже, че нашият човек въобще е отсядал там? Гърците искат да проследим имената, които са получили от хотелския регистър — заключи Мъри.

Бил Шоу му върна снимките.

— Това е лесно. Действай.

— Вече е направено.

— Да предположим тогава, че тези двамата наистина имат връзка с убийството. Тръгни по най-прясната следа. Добре, кажи на прокурора, че нашият информатор е платил дълга си към обществото. Време е да приключим с „воините“ веднъж завинаги.

Шоу се бе прочул с антитерористичните си операции и терористите си оставаха най-голямата му грижа.

— Дадено. Ще проверя и евентуалната връзка с наркотрафика. Нашият човек ще може да действа най-късно след две седмици.

— Добре, Дан.

— Кога пристига президентът в Рим? — попита Мъри.

— Доста скоро. Голям удар, а?

— Вярно. Кени май ще трябва да си търси нова работа. С този мир подводниците ще се превърнат в старо желязо.

Шоу се усмихна.

— Кой можеше да предполага? Винаги ще му намерим значка и пистолет, за да си изкарва прехраната.

Президентската охрана бе осигурена от четири изтребителя „Томкет“, които дискретно следваха VC-25A от пет мили разстояние. Радарите опипваха въздушното пространство, за да са сигурни, че нищо не застрашава самолет номер едно. Нормалният цивилен трафик в района бе прекратен, а военновъздушната база, очакваща конвоя, се занимаваше по-скоро с охранителни, отколкото с парадни приготовления. Бронираната президентска лимузина, пристигнала няколко часа по-рано със С-141В, бе готова да посрещне пътника си. В базата имаше и доста голям брой италиански войници и полицаи, способни да се справят с цял полк терористи. Президентът Фаулър излезе от банята си с розово от бръсненето лице и с перфектно завързана вратовръзка. На устните му грееше най-доволната усмивка, която Пит и Дага бяха виждали. „Има основание да е весел“ — помисли си Конър. Агентът не бе чак толкова морализаторски настроен, колкото Д’Агустино. Президентът бе мъж и както повечето държавници — самотен. Още повече че бе изгубил жена си. Макар и надменна кучка, Елиът несъмнено бе привлекателна. И ако Фаулър се нуждаеше от нея, за да премахва стреса и напрежението, то значи всичко бе наред. Президентът трябваше да си почива. В противен случай работата щеше да го изгризе — също както някои други, — а от това страдаше страната. Докато ЯСТРЕБ спазваше всички основни закони, Конър и Д’Агустино щяха да бранят уединението и забавленията му. Пит го разбираше. На Дага просто й се искаше президентът да има по-добър вкус. Е. Е. бе излязла малко по-рано, облечена с нещо наистина хубаво. Тя се присъедини към президента в трапезарията тъкмо навреме за кафето и поничките. Не можеше да се отрече, че е привлекателна. Особено тази сутрин. „Може би — помисли си таен агент Д’Агустино — става за компания.“ Тя и президентът със сигурност бяха най-отпочиналите хора в целия самолет. Недоносчетата от пресата — тайните агенти имаха вродено презрение към журналистите — цяла нощ се бяха въртели из седалките си. Сега бяха подпухнали въпреки вирнатите си носове. Най-много работа от всички обаче бе свършила служителката, подготвяща президентските речи. Без дори да мигне или да направи почивка за кафе, тя най-после свърши и предаде речта на Арни ван Дам само двадесет минути преди кацането. Фаулър я прочете по време на закуска и остана възхитен.

— Справила си се прекрасно, Кали!

Президентът се усмихна на изморената служителка, която моделираше словото с поетична елегантност. След това учуди всички, като прегърна младата дама — тя все още нямаше тридесет и пет, — така че очите на Кали Уестън се насълзиха.

— Почини си хубаво и се наслаждавай на Рим.

— За мен беше удоволствие, господин президент.

Самолетът спря на точно определеното място. Подвижната стълбичка веднага се приближи. Тя бе покрита с червен килим, последван от друг, по-дълъг, водещ до подиума. Президентът и министър-председателят на Италия имаха определени места. Щяха да ги придружават американският посланик и обичайните за такива случаи служители. Процесията трябваше да бъде завършена от изморените служители по протокола, които бяха планирали церемонията по време на полета. Един сержант отвори вратата на самолета. Агентите от тайните служби огледаха подозрително обстановката и размениха професионални погледи с пристигналите по-рано свои колеги. Когато президентът се появи, италианският военен оркестър засвири някакъв марш, различен от традиционните американски „Барабани и фанфари“.