Том Клэнси - Всички страхове

— Само изгубихме пет часа — обяви той.

— А?

— Не знам що за чудо е това, но не е бомба.

Той седна на земята и потръпна, но бързо му мина.

— И какво е тогава?

— Някакво чувствително електронно устройство. Вероятно за предупреждение. Може би е камера. Ако е така, то оптическите лещи са отдолу. Но това няма значение. Важното е, че не е бомба.

— И какво ще правим с него?

— Ще го вдигнем и ще го вземем с нас. Може да е ценно. Може дори да го продадем на руснаците или на сирийците.

— Значи старецът напразно се е тревожил?

— Точно така.

Гусн се изправи и двамата се върнаха при камиона.

— Вече няма страшно — каза той на земеделеца. Можеше да му обясни и по-подробно, но реши да не го обърква.

Старецът целуна калните ръце на Гусн, а след това и на американеца. Марвин се почувства още по-неудобно.

Шофьорът обърна камиона и го вкара на заден ход в градината, като внимаваше да не изпотъпче зеленчуците. Ръсел изгледа как двама мъже напълниха шест чувала с пръст и ги сложиха на пода на каросерията. След това обвързаха добре бомбата с въжета и започнаха да я вдигат с лебедката. Бомбата — или каквото там беше — се оказа по-тежка от очакваното и Ръсел се зае с лебедката, справяйки се без чужда помощ. Арабите наклониха А-образния винкел напред и Марвин спусна бомбата в гнездото от чували. После я вързаха с още няколко въжета и работата приключи.

— Ти извърши добро дело, човече — забеляза Ръсел, когато камионът потегли.

— Възможно е — отвърна уморено Гусн.

Стресът бе доста по-изтощителен от физическите усилия, въпреки че американецът явно се справяше отлично и с двете. След два часа отново бяха в долината Бекаа. Бомбата — Гусн не знаеше как точно да я нарича — бе безцеремонно изтърсена пред работилницата му и петимата отидоха да си направят угощение с прясно агнешко. За удивление на Гусн американецът никога не бе вкусвал агнешко и това се оказа първото му запознанство с традиционния арабски деликатес.

— Имам нещо интересно, Бил — обяви Мъри още с влизането си в кабинета на директора.

— И какво е то, Дани? — вдигна поглед от програмата си за деня Шоу.

— В Атина е открит убит полицай и там мислят, че е работа на американец.

Мъри разказа подробностите по случая.

— Счупил му е врата с голи ръце? — попита Бил.

— Точно така. Ченгето е било доста кльощаво — каза Мъри, — но…

— Исусе. Добре, дай да видим.

Мъри му подаде снимката.

— Познаваме ли този юнак, Дан? Снимката май не е от най-добрите.

— Ал Дентън мисли, че може би е Марвин Ръсел. В момента се опитва да изясни изображението на компютъра. Не са могли да свалят отпечатъци или други следи. Колата е била регистрирана на името на някаква организация, която е изчезнала, но по-вероятно е въобще да не е съществувала. Шофьорът не е идентифициран. Както и да е, описанието съвпада с това на Ръсел: нисък и набит. Изпъкналите скули и тенът го уподобяват на индианец. Дрехите му определено са американски. Същото е и с куфара.

— Значи мислиш, че се е чупил от страната, след като се справихме с брат му? Умно — прецени Шоу. — Той май беше умен, а?

— Достатъчно, за да отиде при арабите.

— Мислиш ли? — погледна Шоу към лицето на другата снимка. — Може да е грък или пък от друга средиземноморска народност. Кожата му е малко светла за арабин, пък и лицето е обикновено. Казваш, че не е идентифициран. Шесто чувство, а, Дан?

— Аха — кимна Мъри. — Погледнах и в досието. Преди години достоверен източник ни е съобщил, че Марвин е пътувал на изток и е установил контакти с арабска терористична организация. Атина е доста удобно място за възобновяване на връзката. Неутрална територия.

— Но е добро място и за наркотрафик — допълни Шоу. — Каква е последната ни информация за братчето Марвин?

— Лоша. Тамошният ни информатор отново се е проявил. Спречкал се е с две от ченгетата на резервата и сега е в немилост.

Шоу изръмжа. Проблемът с информаторите бе, че повечето от тях имаха престъпно минало, към което често се връщаха и свършваха в затвора. Това, разбира се, заздравяваше контактите им, но ги правеше временно неизползваеми. Такива бяха правилата.

— Добре — каза директорът на ФБР. — Искаш да направиш нещо. Какво е то?

— Ако ударим едно рамо, можем да променим мнението на онези ченгета за нашия информатор и да го върнем отново във Воинското общество. Ако сме изправени пред връзка на терористични организации, по-добре отсега да се залавяме за работа. Дори и да става въпрос за наркотици, пак нямаме време за губене. Интерпол вече се обади да съобщи, че не разполага със сведения за шофьора. Не могат да свържат лицето му нито с терористична, нито пък с наркотрафикантска групировка. Гърците също са в задънена улица. Информацията за колата не ни казва нищо. Разполагат с мъртъв сержант и снимки на две безименни лица. Обаждането до нас е последният им коз. Сметнали са го за американец…