Том Клэнси - Всички страхове

— Събирали са главно изхвърленото от тях.

— И ние постъпваме така, Марвин.

Фаулър се събуди приблизително по средата на пътя през Атлантика. „Е, това ми беше за пръв път“ — каза си той. Никога преди не го бе правил в самолет. Зачуди се дали въобще някой американски президент го бе правил. Особено пък ако отиваше да види папата, и то със съветничката си по националната сигурност. Той погледна през илюминатора. Времето бе ясно. В момента минаваха близо до Гренландия и той се зачуди дали утрото вече е настъпило. Подобен въпрос звучеше доста метафизично в самолет, където времето бягаше доста по-бързо от стрелката на часовника.

Мисията също бе метафизична. Тя щеше да бъде запомнена. Фаулър познаваше историята. Щеше да се случи нещо уникално. Може би това бе началото или пък краят на един процес, но приносът на президента бе вън от съмнение. Той носеше мир. Договорът завинаги щеше да се свързва с името на Дж. Робърт Фаулър. Инициативата принадлежеше на неговата президентска администрация. Речта му пред ООН бе свикала световните нации във Ватикана. Подчинените му проведоха преговорите. В документите името му щеше да фигурира под номер едно. Въоръжените му сили щяха да осигурят реда. Мястото му в историята бе повече от сигурно. Безсмъртието, за което всички мечтаеха, но малцина постигаха, вече му принадлежеше. „Нима мога да остана спокоен при подобни мисли?“ — запита се безстрастно той.

Най-големия страх на президента вече го нямаше. „Какво ще направиш, ако си президент и трябва да натиснеш бутона?“ Фаулър си бе задавал този въпрос още по времето, когато като прокурор в Кливланд преследваше боса на местната мафиотска фамилия. Можеше ли да го стори? Можеше ли да реши, че сигурността на страната му изисква хиляди — милиони — човешки смърти? „Вероятно не“ — прецени той. Беше твърде добър човек. Работата му бе да пази хората, да им сочи пътя, да ги води към благоденствието. Хората сигурно не винаги разбираха, че той е прав, а те грешат. Че мисълта му следва всички правила на логиката. Фаулър знаеше, че винаги разсъждава трезво, че е прав. Просто бе сигурен. Трябваше да е сигурен. Както в себе си, така и в мотивацията си. Знаеше също, че евентуалните му грешки щяха да станат обект на хорското презрение. Вече се бе сблъсквал с подобно отношение. Единственото нещо, в което се съмняваше, бе способността му да се справи с ядрена заплаха.

Но подобен проблем вече не съществуваше, нали? Въпреки че никога но го бе казвал публично, Рейгън и Буш сложиха край на ужасната перспектива. Те принудиха Съветския съюз да види проблемите и да промени политиката си. И всичко бе станало по мирен път просто защото хората са по-логични от зверовете. Разбира се, конфликтните точки нямаше да изчезнат като с магическа пръчка, но докато продължаваше да върши работата си както трябва, положението щеше да бъде под контрол. А сегашното му пътуване щеше да реши най-опасния му проблем. Проблема, в който досега се бяха препъвали всички президентски администрации. Проблема, с който Никсън и Кисинджър не бяха успели да се справят. Който бе разбил на пух и прах смелите опити на Картър, половинчатите усилия на Рейгън, хитрите гамбити на Буш и собствения му предшественик. Боб Фаулър щеше да бъде пръв. Мисълта го въодушевяваше. Не само щеше да намери място в учебниците по история, но и доста щеше да улесни остатъка от президентския си мандат. Това можеше също да подпечата преизбирането му, мнозинството от четиридесет и пет щата, пълния контрол над Конгреса и осъществяването на остатъка от главоломната му социална програма. Подобни исторически постижения водеха до международен престиж и твърди позиции у дома. Това бе най-сладката слава, спечелена по възможно най-добрия начин, която Фаулър щеше да използва най-рационално. С две-три драскулки на химикалката — всъщност на няколко химикалки — Фаулър се бе превърнал в гигант между добрите и в добър между могъщите. Такъв шанс се удаваше веднъж на сто години. А може би дори и по-рядко. И сега никой не можеше да му го отнеме.

Самолетът се движеше на височина тринадесет хиляди метра със скорост шестстотин тридесет и три възела. Разположението на президентската кабина даваше възможност на Фаулър да гледа напред, както подобава на един президент, и надолу към света, чиито проблеми разрешаваше. Пътуването към историята вървеше по мед и масло. Боб Фаулър погледна Елизабет, която лежеше до него по гръб. Дясната й ръка бе над главата, а свлечените завивки разкриваха прекрасната й гръд. Докато повечето пасажери се въртяха из седалките си, опитвайки се да поспят, той бе буден. Точно сега Фаулър не искаше да спи. Президентът за пръв път се чувстваше толкова мъжествен. Той, разбира се, бе велик човек, но в момента изпитваше чисто мъжко удоволствие. Ръката му се плъзна по гърдите й. Елизабет отвори широко очи и се усмихна. Сякаш в съня си бе прочела мислите му.