Том Клэнси - Всички страхове

Мъжът бе друз, неверник, но въпреки това уважаван човек. Белезите му от битката с ционистите личаха ясно. Бе воювал храбро, за което имаше и награда. Майка му също бе намерила смъртта си от израелските оръжия, а освен това друзът не бе отказал поисканата му помощ. Куати не прекъсваше връзката си с обикновените хора. Още като момче през ръцете му мина „Малката червена книжка“ на председателя Мао. Това, че Мао бе неверник, и то от най-страшните, тези, които отричаха съществуването на Бог и преследваха богомолците, нямаше значение. Революционерът трябваше да плува като риба в морето от селяни. Симпатията на този селяни — в случая на дребния бизнесмен — бе в основата на всички евентуални успехи. Друзът помагаше с пари, а освен това веднъж бе приютил в дома си ранен борец за свобода. Заслугите му се помнеха. Куати стана от стола си, за да посрещне човека с топло ръкостискане и не дотам топла целувка.

— Добре дошъл, приятелю.

— Благодаря ти, че ме прие, командире.

Човекът изглеждаше доста притеснен и Куати се зачуди какъв ли е проблемът.

— Заповядай, седни. Абдула — извика той, — ще донесеш ли кафе за госта ни?

— Много си любезен.

— Глупости. Ти си ни другар. Твоето приятелство не ни е подвело вече — колко години?

Друзът повдигна рамене и се усмихна на себе си. Не бе очаквал инвестицията му да се върне. Страхуваше се от Куати и хората му. Именно заради това не искаше да им противоречи. Освен това бе информирал сирийските власти за цялата помощ, оказана от него на революционерите. Трябваше да се пази и от тях. Оцеляването в тази част на света бе истинско изкуство, в което роля играеше и късметът.

— Идвам при теб за съвет — каза той, като отпи от кафето си.

— Разбира се — наведе се към него Куати. — За мен ще е чест да ти помогна. Какво има, приятелю мой?

— Притеснявам се за баща си.

— На колко години стана той? — попита Куати. От време на време и старецът бе правил подаръци на хората му. Най-често овце. Обикновен селянин, при това неверник, но и той споделяше омразата към враговете на Куати и хората му.

— На шестдесет и шест. Нали помниш градината му?

— Да. За последен път бях там преди няколко години. Скоро след убийството на майка ти от ционистите — напомни му Куати.

— В градината има израелска бомба.

— Бомба? Имаш предвид гилза?

— Не, командире. Бомба. Половин метър от нея се показва над земята.

— Разбирам. Ако сирийците научат…

— Да. Както знаеш, те ги взривяват на място. Къщата на баща ми ще бъде разрушена от експлозията. — Посетителят посочи левия си ръкав. — Както виждаш, аз не мога да му помогна да я построи отново, пък и той е твърде стар, за да го направи сам. Дойдох при теб, за да те питам: може ли да се премести проклетото нещо?

— Дошъл си точно където трябва. Знаеш ли откога е там?

— Баща ми твърди, че е паднала в деня, в който ме раниха — отвърна друзът и отново кимна към осакатената си ръка.

— Тогава сигурно в онзи ден Аллах се е усмихнал на семейството ти.

„Каква усмивка“ — помисли си друзът и кимна.

— Ти си най-преданият ни приятел. Разбира се, че ще ти помогнем. Разполагам с човек, който доста сръчно обезврежда израелските бомби. После използваме здравите им части и ги възстановяваме. — Куати спря и предупредително вдигна пръст. — Но не трябва да казваш на никого за това. Гостът се поразмърда в стола си.

— Що се отнася до мен, командире, можете да ги избиете всичките. Ако пък го направите с бомбата, която свините са пуснали в градината на баща ми, ще се моля за сигурността и успеха ви.

— Извини ме, приятелю. Не исках да те обидя. Сам разбираш, че се налага да предупреждавам.

Посланието на Куати бе напълно разбрано.

— Никога няма да те предам — каза убедено друзът.

— Знам. — Сега беше време позициите в морето от селяни да се заздравяват. — Утре ще изпратя моя човек в къщата на баща ти. Инш Аллах — каза той, — с Божията воля.

— Задължен съм ти, командире. — „Дано изпълня задължението си до новата година“ — пожела си друзът.

Приспособеният за президентски нужди „Боинг 747“ излетя от базата „Андрюс“ точно преди залез-слънце. Президентът бе изкарал лошо последните тридесет и шест часа, задръстени от доклади и неотложни срещи. Следващите два дни обещаваха да са още по-тежки. Дори и президентите страдат от капризите на човешката природа, а в този случая осемчасовият полет до Рим носеше и шестчасова разлика във времето. Умората от пътуването щеше да бъде капак на всичко. Фаулър достатъчно много бе пътувал със самолети, за да го знае. Той нарочно промени режима си през последните два дни, за да може поне малко да поспи в самолета. А VC-25A предлагаше най-големите удобства за почивка, на които бяха способни „Боинг“ и американските ВВС. Президентската кабина се намираше в носа. Леглото — всъщност бе сгъваем диван — имаше прилични размери, а матракът напълно задоволяваше изискванията му. Самолетът бе достатъчно голям, за да позволи отделни помещения за журналистите и хората от администрацията. Всъщност дължината му бе почти шестдесет метра и журналистите се намираха в опашката. Докато пресаташето се занимаваше с тях, съветничка по националната сигурност дискретно се присъедини към Фаулър. Пит Конър и Хелън д’Агустино си размениха погледи, които може би щяха да се сторят празни на някого, но на езика на тайните агенти говореха красноречиво. Полицаят от военновъздушните сили, който също пазеше пред вратата, едва сдържа усмивката си.