Том Клэнси - Всички страхове

— Митрополията иска да изпрати свой представител — обади се Попов.

Димитрий Попов все още предпочиташе Маркс пред Бога, но Руската православна църква си бе руска, а участието на Русия в споразумението трябваше да бъде осезаемо, колкото и незначително да изглеждаше.

— Трябва да отбележа, че намирам ситуацията за странна. Нима ще спорим дали християнската църква е най-влиятелната в света? Целта ни е да тушираме противоречията между евреи и мюсюлмани, а ето че християните ни пречат! — заяви Попов с поглед, вперен в тавана.

„Доста театрално“ — помисли си Д’Антонио.

— Най-добре е да оставим този страничен въпрос на комисия от християнски духовници — позволи си да се намеси най-сетне кардиналът. — Давам ви дума пред лицето на Бога, че сектантските препирни вече почти отмират.

„Чувал съм тези думи и преди — напомни си Ставракос — и все пак.“ И все пак можеше ли да си позволи да заеме толкова малка роля? Припомни си също и за Светото писание, на което вярваше безгранично. „Показвам се като пълен глупак, и то пред руснаците и католиците.“ Освен това турците вече едва го търпяха в Истанбул — Константинопол! Представяше му се възможност да спечели невероятен престиж за православната църква и за патриаршията си.

— Извинете ме, моля. Позволих някои срамни инциденти да повлияят на преценката ми Да, ще подкрепя съглашението и вярвам, че братята ми ще удържат на думата си.

Брент Талбът се отпусна в стола си и прошепна думи на благодарност. Държавният секретар нямаше навика да се моли, но нима човек можеше да се сдържи в подобна обстановка?

— В такъв случай мисля, че се споразумяхме.

Талбът огледа масата и една по една всички глави кимнаха. Някои с ентусиазъм, някои с примирение, но всички кимнаха. Бяха постигнали споразумение.

— Господин Адлер, кога ще бъдат готови документите за подписване? — попита Д’Антонио.

— След два часа, ваше високопреосвещенство.

— Ваше височество — изправи се на крака Талбът, — ваши високопреосвещенства, господа министри. Приключихме!

Странното бе, че те почти не осъзнаваха какво са направили. Процесът бе отнел доста време. Както при всички подобни преговори, той бе станал действителност, а целта някак си се бе откъснала от реалността. Сега внезапно бяха достигнали целта на пътуването си. Това ги караше да се чувстват неестествено. Въпреки огромния си опит при поставяне и достигане на външнополитически цели те не можеха да почувстват тази. Всички представители последваха примера на Талбът и станаха. Протягането на крайниците сякаш разбуди сетивата им. Един по един мъжете разбраха какво са постигнали. И още по-важно, разбраха, че наистина са го направили. Невъзможното току-що се бе случило.

Давид Ашкенази заобиколи масата и подаде ръка на принц Али, който бе представял страната си в преговорите. Но на принца това му се стори недостатъчно. Той братски прегърна министъра.

— В името на Бога, Давид, между нас ще има мир.

— След толкова години, Али — отвърна бившият израелски танкист.

Ашкенази бе воювал два пъти при Суец — като лейтенант през 1956 и като капитан през 1967 година. После, през 1973 година, батальонът му чакаше в резерва при Голанските възвишения. И двамата мъже се изненадаха от бухналите ръкопляскания. Израелецът се разплака, като сам не можеше повярва на сълзите си.

— Не се срамувайте. Вашата храброст е добре известна, министре — каза благородно Али. — Точно войниците трябва да творят мир, Давид.

— Толкова много смърт. Всичките тези младежи — и от двете страни, АЛИ. Всичките тези момчета.

— Дмитрий, вашата помощ бе неоценима — обърна се Талбът към руския си колега.

— Забележително е какво можем да постигнем, когато обединим усилията си, нали?

Думите на Ашкенази излязоха и от устата на Талбът:

— Загубени бяха цели две поколения, Дмитрий. Толкова пропиляно време.

— Не можем да го върнем — каза Попов. — Но можем да се постараем да не губим повече — усмихна се лукаво руснакът. — В моменти като този трябва да има водка.

Талбът посочи с глава към Али.

— Не всички пием.

— Как могат да живеят без водка? — цъкна с език Попов.

— Животът е пълен с чудатости, Дмитрий. Май и за двама ни е време да се обадим по телефона.

— Наистина, приятелю.

За ужас на римските кореспонденти първа съобщи новината една журналистка от „Вашингтон Поуст“. Беше невероятно. Източникът й — сержант от американските ВВС — се занимаваше с електронните прибори на военната версия на президентския „Боинг 747“ — VC-25A. Сержантът бе предупреден от репортерката. Всички знаеха, че президентът ще пътува за Рим. Въпросът бе кога. Веднага щом разбра, че самолетът се подготвя за излитане, сержантът демонстративно се обади у дома си, за да провери дали униформата му е върната от химическо чистене. Това, че сбърка номера, не бе случайно. Съобщението бе записано от телефонния секретар на журналистката. Ако я хванеха, щеше да се оправдае с телефонна грешка. Но никой не я хвана.