Том Клэнси - Всички страхове

— Валяха дъждове — съгласи се земеделецът. — Има и много новородени агънца. Не се оплаквам. А за теб добра ли беше?

— Най-успешната от всички досега. Татко, не бива да се преуморяваш толкова много.

— А! — махна с ръка старецът. — Нима някога съм живял по-различно? Тук ми е мястото.

„Какъв кураж“ — помисли си синът. Земеделецът наистина имаше кураж. Той бе издържал. Въпреки всичко. Не успя да даде на сина си много, по му предаде стоическия си кураж. Синът знаеше, че когато на Голанските възвишения, все още зашеметен, се бе опомнил на двадесет метра от горящия БТР, можеше просто да отпусне глава и да умре. Едното му око липсваше, а лявата му ръка представляваше кърваво месо, което по-късно лекарите щяха да отрежат. Можеше просто да си остане там и да умре, но знаеше, че баща му не би постъпил така. И той стана и извървя шестте километра до батальонния медицински пункт, без да изпуска пушката от дясната си ръка. Но позволи да го превържат едва след като докладва на командира си. За тази постъпка бе награден. Батальонният командир пък му даде малко пари, за да си открие магазинче, и осведоми местните власти, че е заслужил ветеран, когото трябва да уважават. Парите на полковника наистина му помогнаха, но куражът бе получил от баща си. Ех, ако можеше сега да му се отплати с нещо.

— Синко, имам нужда от съвета ти.

Това бе нещо ново.

— Разбира се, татко.

— Ела, ще ти покажа.

Той поведе сина си в градината към лехите с моркови и когато стигнаха, разрови пръстта с крак…

— Спри! — почти изкрещя синът. Той хвана баща си за ръката и го изтегли настрани. — Господи, от колко време е тук?

— От деня, в който те раниха — отвърна старецът.

Ръката на по-младия мъж неволно се вдигна към окото му и за един кратък миг ужасът на онзи ден отново го обзе. Ослепителният блясък, излитането от БТР, писъците на горящите му другари. Израелците бяха виновни за това. Снаряд от тяхно оръдие уби майка му, а сега и това.

Какво беше то? Той каза на баща си да остане при къщата и се върна. Движеше се бавно, сякаш се провира през минно поле. В армията служеше в инженерните войски. Въпреки че частта му бе изпратена да се бие с пехотинците, по принцип трябваше да поставят мини. Беше голямо. Приличаше на еднотонна бомба. Сигурно бе израелска — познаваше се по цвета. Той се обърна и погледна баща си.

— И през всичкото време е стояла тук?

— Да. Издълба си дупка и аз само я запълних. Ледът сигурно я е избутал нагоре. Опасна ли е? Не е ли повредена?

— Татко, тези неща никога не се развалят напълно. Много е опасна. Ако избухне, не само ще те убие, но ще разруши и къщата.

Фермерът махна презрително с ръка.

— Ако искаше да избухва, щеше да го направи още когато падна.

— Не е така! Послушай ме! Стой настрана от това проклето нещо.

— А какво ще стане с градината ми? — попита простичко баща му.

— Ще намеря начин да го махна оттук. Тогава ще можеш да работиш в градината.

Синът се замисли. Щеше да е трудно. Дори много трудно. Сирийската армия не разполагаше със специалисти, способни да обезвреждат неизбухнали бомби. Практиката им бе да ги взривяват на място. Това, разбира се, бе разумно, но баща му нямаше да преживее унищожаването на градината и къщата си. Жена му пък нямаше лесно да се примири със стареца в собствения си дом. А пък той не можеше да му помогне да построи къщата си отново. Не и с една ръка. Бомбата трябваше да бъде преместена, но кой можеше да го направи?

— Трябва да ми обещаеш, че няма да влизаш в градината — каза твърдо синът.

— Добре — отвърна земеделецът, макар и да нямаше намерение да спазва нарежданията на сина си. — Кога ще я преместиш?

— Не знам. Трябват ми няколко дни, за да попитам тук-там.

Земеделецът кимна. Може би в края на краищата щеше да послуша сина си. Поне нямаше да наближава бомбата. Макар че тя сигурно бе повредена въпреки думите на сина му. Ако бомбата искаше да убие някого, досега да го бе направила. Старецът знаеше за съдбата поне толкова. Нима някое нещастие го бе пожалило?

Журналистите най-сетне намериха нещо, за което да се захванат. Вселенският патриарх Димитриос Ставракос пристигна с кола посред бял ден. Той отказа да лети с хеликоптер.

— Монахиня с брада — изкоментира операторът, докато фокусираше патриарха.

Швейцарският гвардеец отдаде чест и епископ О’Тул въведе повия си гост, като захлопна вратата пред репортерите.

— Грък — забеляза веднага говорителят. — От Гръцката православна църква. Сигурно е владика или нещо подобно. Какво ли прави тук? — зачуди се той.