Том Клэнси - Всички страхове

Час по-късно се проведе редовната утринна среща на президентското пресаташе с журналисти. На нея сътрудничката на „Вашингтон Поуст“ обяви, че има „непотвърдени сведения“ за предстоящото пътуване на Фаулър до Рим, и попита дали това означава успех или крах на преговорите. За пресаташето въпросът дойде като гръм от ясно небе. Самият той едва преди десет минути бе разбрал, че ще лети за Рим. Както обикновено, съобщението му бе направено след предупреждение за строга секретност. Предупреждение, с което хората се съобразяваха, колкото и с прогнозата за времето. По тази причина пресаташето си придаде изненадано изражение. Това пък изненада човека, който се надяваше да разпространи новината в пресата, но едва следобед. В крайна сметка президентският служител отговори на въпроса с думите „без коментар“, които прозвучаха доста неубедително. Кореспондентите в Белия дом надушиха новината. Всички те разполагаха с копия от президентската програма за деня и със сигурност можеха да проверят тук-там какво става.

Помощниците на президента вече въртяха телефоните, за да отменят срещите му. Дори и президентът не можеше да си позволи да притеснява влиятелни хора без предупреждение. И докато те умееха да пазят тайна, то същото не се отнасяше до помощниците и секретарките им. Случаят бе класически пример за факторите, които крепят пресата. Хората, знаещи нещо, не могат да го държат в себе си. Особено пък ако е тайна. Само за един час информацията бе потвърдена от четири различни източника. Президентът Фаулър бе отменил всичките си ангажименти за няколко дни напред. Президентът отиваше някъде. Със сигурност не в резиденцията Пеория. Това бе достатъчно за телевизионните станции. Те прекъснаха различните си телевизионни игри с бюлетини, състоящи се от набързо скалъпени съобщения. Бюлетините от своя страна на няколко пъти се прекъсваха от реклами, каращи милиони хора да тръпнат в очакване. Те ги информираха как най-добре да почистят зелените петна от трева по дрехите си.

В знойния и влажен Рим бе късен следобед. Всичко изглеждаше спокойно, когато от обсадената от журналисти сграда пристигна съобщението, че ще бъдат пуснати трима — само трима! — оператори и никакви репортери. В зелените фургони, разположени до всяка от кабините на телевизионните станции, настана оживление. Дежурните говорители бяха гримирани, избутани в столовете си и със слушалки на ушите зачетоха инструкциите от режисьорите си.

Картината, която се появи едновременно на мониторите в кабините и по всички телевизори в света, показваше залата за конференции. В нея се виждаше голяма маса, около която седяха хора. Начело, с папка от червена телешка кожа в ръце, бе папата. Репортерите така и не разбраха за кратката паника, разразила се, когато някой забеляза, че не се знае от каква кожа е папката. Веднага се свързаха с производителя, от когото разбраха, че е телешка. За щастие, никой не възрази срещу нея.

Бе прието на този етап да не се правят изявления. Всеки от участниците щеше да изнесе предварителна информация в столицата на страната си, а многословните речи бяха запазени за формалната церемония по подписването. Говорител на Ватикана снабди всички телевизионни репортери с кратко писмено резюме. Същността му бе, че е постигнато споразумение за разрешаване на спорните въпроси в Близкия изток и че текстът е готов за подписване от представителите на заинтересованите страни. Документите щели да бъдат подписани след няколко дни от държавните глави или външните министри. Текстът на съглашението, както и условията му не бяха разпространени. Този факт не допадна особено на журналистите. Той означаваше, че клаузите на договора щяха да бъдат обявени от външните министри в столиците, т.е. от други репортери.

Червената папка минаваше от ръце в ръце. Говорителят на Ватикана съобщи, че редът на подписване е определен чрез жребий. Пръв подписа израелският външен министър. Последваха го съветският, швейцарският, американският, саудитският и представителят на Ватикана. Всички използваха автоматични писалки. След подписа свещеникът, разнасящ папката, попиваше с попивателната. Макар да липсваше церемониалност, процедурата бе извършена умело. След това дойдоха ръкостисканията, последвани от ръкоплясканията на участниците. И всичко свърши.

— Милостиви Боже! — каза Джак, вперил поглед в променящата се телевизионна картина.

Той погледна факса с клаузите на съглашението и установи, че окончателният документ не се различава много от предварителния му проект. Промени бяха направили всички — саудитците, израелците, руснаците, швейцарците и, разбира се, Държавният департамент на САЩ, — но оригиналната идея бе негова. Е, разбира се, и той бе използвал множество други идеи. Истинските, оригиналните идеи бяха твърде малко. Неговата заслуга бе, че ги е събрал в едно и е избрал подходящия исторически момент, за да извади предложението на бял свят. Нищо повече. Въпреки всичко в този миг той изпитваше огромна гордост. Жалко, че нямаше кой да го поздрави.