Том Клэнси - Всички страхове

В Белия дом служителката, занимаваща се с подготовката на речите на президента Фаулър, вече работеше върху черновата. Американският президент щеше да има особено място на церемонията. Все пак именно неговата реч пред ООН бе свикала конференцията в Рим. Папата също щеше да говори — по дяволите, всички щяха да говорят. Проблемът на президентската помощничка както винаги бе, че речта трябва да е оригинална. Тя знаеше, че сигурно ще продължава да работи и по време на полета през Атлантика. Но в крайна сметка й плащаха именно за това, пък и на самолета имаше лазерен принтер.

Един етаж под нея в Овалния кабинет президентът разглеждаше набързо преработената си програма. Комитетът от млади скаути щеше да бъде разочарован също както и новата Уискънсинска кралица на сиренето или каквато там беше титлата на младата дама. На групата бизнесмени, всеки от които недостатъчно крупен, за да влезе сам в Белия дом, също щеше да се наложи да почака. Секретарката му вече отменяше ангажиментите. Хората, с които срещата не търпеше отлагане, бяха натъпкани във всяка свободна минута на следващите тридесет и шест часа. Новата програма щеше да превърне оставащите до полета за Рим часове в трескава надпревара с времето, но нима можеше да бъде другояче?

— Как върви?

Фаулър вдигна глава и видя усмихващата се физиономия на Елизабет Елиът, подаваща се от вратата. „Е, това искаше, нали? Разрешаването на кризата в Близкия изток веднъж и завинаги ще остави президентския ти мандат в историята. Разбира се — призна си трезво Елизабет, — ако всичко се осъществи. Нещо твърде несигурно в подобни спорове.“

— Направихме услуга на целия свят, Елизабет.

Елиът знаеше, че под „ние“ президентът всъщност има предвид „аз“, но това бе вярно. Именно Боб Фаулър бе успял едновременно да проведе успешно кампанията си и да изпълнява губернаторските си задължения в Кълъмбъс. Именно той не се бе огънал пред безкрайните речи, целуваното на бебета, целуваното на задници и вихрения кадрил от репортерски лица и безброй до болка повтарящи се въпроси. Състезанието за ръководното място в този малък кабинет бе изморително. Процесът обаче не успяваше да прекърши мъжете — жалко, че все още бяха само мъже, — които благополучно достигаха дотук. Издържалият всички безкрайни усилия и цялото трепане получаваше наградата. Президентът бе човекът, който направляваше нещата и вземаше решенията. Той обираше лаврите или пиеше до дъно горчивата чаша. Президентът бе отговорен за всичко — добро или лошо. Това „всичко“ засягаше главно вътрешните работи: ръста на безработицата, инфлацията и всички всемогъщи икономически показатели. Понякога обаче се случваше и нещо наистина важно. Нещо, което променяше света. „Рейгън — призна Елиът — ще бъде запомнен като президента, при когото руснаците решиха да обърнат гръб на марксизма. Но в крайна сметка каймака обра Буш.“ Никсън отвори вратата към Китай, а Картър с адски мъки едва не постигна това, за което сега щеше да бъде запомнен Фаулър. Американците можеха да избират президента си заради външния вид или прическата, но историята помнеше само великите дела. Именно фундаменталните промени в световната политическа действителност бяха причина за няколкото реда в учебника по обща история или за томовете научни трудове. Само те имаха значение. Историците помнеха хората, направляващи политиката — Бисмарк, а не Едисон. За тях научно-техническите постижения се дължаха на политически фактори, въпреки че обратното сигурно бе не по-малко вярно. Но историографията работи по собствени правила и догми, които не са непременно свързани с действителността. Тя е твърде обширно понятие дори и за академиците, работещи години след дадено събитие. Политиците също спазваха тези правила и бяха напълно доволни. Спазването им гарантираше, че ще се случи нещо важно. Че историците ще ги запомнят.

— Услуга на света? — отвърна Елиът след дълга пауза. — Услуга на света. Добре звучи. Уилсън е известен с това, че ни е предпазил от война. Теб ще запомнят като човека, сложил края на войната.

Фаулър и Елиът добре знаеха, че броени месеци след заемането на поста се Уилсън бе вкарал Америка в първата й истинска война отвъд границите на страната. Доста преди холокоста и ядрените кошмари оптимистите я бяха нарекли „войната, слагаща край на войните“. Но и двамата мислеха, че този път не става въпрос само за гол оптимизъм. Смътната представа на Уилсън за световното устройство най-после се изясняваше. Политическите изчисления, конструиращи света по свое усмотрение, вече вършеха работата си.