Том Клэнси - Всички страхове

Марвин Ръсел оглеждаше местността като ловец, попаднал в непозната територия. Жегата бе потискаща, но в равнините на Дакота понякога също ставаше толкова горещо. Растителността — или по-точно липсата на растителност — му напомняше за резервата от детството му. Това, което за другите изглеждаше празна пустош, за американеца бе роден пейзаж. Само че тук нямаше гръмотевични бури, нито пък торнадата, идващи след тях. Хълмовете също бяха по-високи от тези в прерията. Ръсел никога в живота си не бе виждал планини. Тук видя. Те бяха високи, с изсушени от жегата зъбери и докато ги изкачваше, човек можеше да припадне. „Повечето от хората“ — помисли си Марвин Ръсел. Той щеше да ги изкачи. Намираше се в отлична форма — много по-добра от тази на арабите.

Арабите пък явно си падаха по оръжието. Имаше го в изобилие. В началото се виждаха само руските АК-47, но скоро започнаха да се появяват тежки противовъздушни оръдия, батарея с ракети земя-въздух, танкове и самоходни полеви оръдия, принадлежащи на сирийската армия. Гусн забеляза любопитството на госта си и започна да обяснява:

— Тези имат задача да държат израелците надалеч — започна той, приспособявайки обясненията към собствените си представи. — Твоята страна въоръжава израелците, а руснаците въоръжават нас. — Той пропусна да отбележи, че това ставаше все по-трудно.

— Нападали ли са ви, Ибрахим?

— Неведнъж, Марвин. Изпращат самолети, командоси. Убили са хиляди мои сънародници. Изгониха ни от страната ни. Принудиха ни да живеем в лагери, които…

— Да, така е. Там, откъдето идвам, лагерите се наричат резервати. — Гусн не го знаеше. — Те дойдоха в земята ни, земята на нашите деди, и избиха бизоните. Изпратиха армията си и ни изклаха. Нападаха предимно селища, в които имаше жени и деца. Опитахме се да се отбраняваме. Разбихме цял полк, командван от генерал Къстър при Литъл Биг Хорн — това е името на една река. Нашите племена са били водени от един вожд на име Лудия кон. Но те не спряха да прииждат. Бяха прекалено много. Много войници с много оръжие. Взеха най-хубавата ни земя и ни изритаха като псета. Накараха ни да живеем като просяци. Не, не като просяци, като животни. Все едно че не сме хора. И защо? Защото говорим друг език, не приличаме на тях и имаме своя религия. Направиха го просто защото искаха да заграбят земите ни, и ни изхвърлиха от тях като боклук.

— Не знаех за това — отвърна Гусн, удивен от факта, че американците и израелските им слуги са се отнасяли по такъв начин не само с неговия народ. — Кога се е случило това?

— Преди сто години. Всъщност е започнало някъде около 1865 година. Ние сме се били, човече. Направили сме всичко възможно, но просто сме нямали късмет. Нямали сме приятели, нали разбираш? Приятели като вас. Никой не ни е давал танкове и оръжие. И те са избили най-храбрите. Подмамвали са вождовете ни в клопки и са ги убивали. Така са загинали Лудия кон и Седящия бик. После са ни притиснали и са ни обрекли на глад, докато сме се предали. Оставили са ни да живеем в прашни скапани места. Изпращали са ни храна, достатъчна да не умрем от глад и да не бъдем силни. И когато някои от нас са се опитали да се противопоставят, да покажат, че са мъже… Вече ти разказах какво направиха с брат ми. Застреляха го от засада като животно. Дори го показаха по телевизията, за да видят хората какво се случва с непокорните индианци.

Гусн разбра, че този човек му е другар. Той не бе предател и разказът му не се различаваше от живота на повечето палестинци. Удивително!

— И защо си дошъл тук, Марвин?

— Трябваше да избягам, преди да са ме хванали, човече. Не се гордея със себе си, но какво друго ми оставаше? Нима трябваше да чакам и на мен да ми устроят засада? — повдигна рамене Ръсел. — Помислих си, че мога да отида някъде и да намеря хора като мен. Може би ще науча някои нови неща. Ще разбера как да се върна обратно и да обуча хората си отново да надигнат глава. По дяволите, може и да е безнадеждно, но аз няма да се предам, разбираш ли?

— Да, приятелю, разбирам. Моят народ е в същото положение още от времето, преди да се родя. Но и ти трябва да разбереш нещо: надежда има. Докато се бориш с оръжие в ръка, надеждата ще бъде жива. Именно затова те преследват — защото се боят от теб.

— Дано да си прав, човече.

Ръсел се загледа през отворения прозорец и очите му се насълзиха от прах. Беше на седем хиляди мили от дома.

— И какво ще правим сега?

— Откъде са вземали оръжие вашите воини, за да се бият срещу американците?