Том Клэнси - Всички страхове

— Престани веднага! — изкикоти се Елизабет, като се постара смехът й да прозвучи палаво.

За да смекчи удара, тя поднесе устните си за целувка. Боб веднага изпълни желанието й. Лошият дъх и всичко останало влизаха в плана.

— Какво става? — попита шофьорът на камиона и слезе пред склада.

Встрани от нарязания дървен материал за износ в Япония стояха четири огромни ремаркета, подредени едно зад друго.

— Отиват в Япония — отвърна диспечерът, забелязвайки какво е привлякло вниманието на шофьора.

— Тук май всичко отива за Япония.

— Това е нещо специално. Плащат си, за да могат дънерите да пътуват точно по този начин. Наемат ремаркетата и всичко останало. Чух, че щели да ги слагат в някаква църква или храм, или нещо такова. Виж, завързани са едно за друго. Освен веригите има и копринени въжета. Такава била традицията на храма и не знам още какво. Бая бачкане ще падне, докато ги натоварят на кораба в това положение.

— Наемат ремаркета само за да вървят дънерите един след друг?! Връзват ги с вериги! За бога! Тези май имат повече пари, отколкото акъл, а?

— Какво ни влиза в работата — заключи диспечерът, на когото бе омръзнало да обяснява поотделно на всеки шофьор, пристигащ в базата.

А те си стояха там. Диспечерът си мислеше, че са ги оставили малко да поизсъхнат. Но онзи, който си бе правил такива сметки, грешеше. От години в този известен с валежите си район не бе имало толкова влажно лято. Дървените трупи, които бяха мокри още при отсичането, сега направо прогизваха. В тях имаше повече вода, отколкото бе изсипал дъждът в двора на базата. Клоните, окастрени при изсичането, също помагаха за това. Водата бе проникнала през цепнатините към вътрешността на трупите, в резултат на което сега те тежаха повече, отколкото при отсичането им. Диспечерът си мислеше, че няма да е зле да ги покрият с платнище. Но тогава влагата, събрана в тях, изобщо нямаше да се изпари. Не можеха и да ги свалят от ремаркетата, защото заповедите не им позволяваха. Отново валеше дъжд. Дворът се превръщаше в мочурище, а постоянно преминаващите камиони и кранове го разкалваха до безобразие. Е, може би японците си имаха собствени методи за сушене и обработка на дървения материал. Заповедите им не позволяваха трупите да се изсушат тук, пък и парите си бяха техни. Когато ги товареха на кораба, трябваше да ги сложат най-отгоре върху останалия дървен материал. През Тихия океан щеше да ги пренесе дървовозът „Джордж Макреди“. Ако стояха най-отгоре, със сигурност щяха да се измокрят още повече. „Ако пък това се случи — помисли си диспечерът, — някой ще трябва доста да внимава с тях.“ Паднеха ли във водата, едва ли щяха да изплуват на повърхността.

Земеделецът знаеше, че внуците не харесват примитивния му начин на живот. Не им беше особено приятно, когато ги прегръща и целува, и сигурно не бяха искали много да идват, но за него това нямаше значение. На днешните деца им липсваше уважението, с което се отличаваше неговото поколение. Може би плащаха дан за по-големите възможности, които имат. Връзката между поколенията се прекъсваше. Животът на стареца не се различаваше от този на дедите му преди пет века, но синът му се справяше по-добре от него въпреки недъзите си. Внуците му пък щяха да постигнат още повече. Те се гордееха с баща си. Ако съучениците им се опитаха да ги обидят, че са друзи, те можеха да се похвалят, че баща им е проливал кръвта си срещу омразните израелци и дори бе убил някои от ционистите. Сирийското правителство уважаваше ранените ветерани. Синът на земеделеца имаше прилична работа и държавните чиновници не го безпокояха. Положението със сигурност щеше да е по-различно, ако не бе ветеран. Той се бе оженил късно — нещо необичайно за местното население. Жена му бе достатъчно хубава и се отнасяше с уважение към земеделеца. Вероятно от благодарност, че никога не бе изявявал желание да се пренесе в малката й къща. Старецът много се гордееше с внуците си — здрави и силни деца. Те бяха твърдоглави и войнствени като всички момчета. Синът му също се гордееше с тях, както и с факта, че бизнесът му върви добре. След обяда баща и син заедно излязоха от къщата. По-младият мъж погледна градината, КОЯТО някога сам бе плевил, и почувства угризения, че баща му работи в нея всеки ден. Но нима не му бе предложил да го вземе при себе си? Нима не му бе предложил малко пари? Старецът отказа всичко. Упоритата гордост бе част от оскъдното богатство на баща му.

— Тази година градината изглежда доста добре.