Том Клэнси - Всички страхове

По ирония на съдбата обаче смъртта на жена му го превърна в по-добър политик. Най-добрите му години като губернатор и президентската кампания демонстрираха спокойствието, безстрастието и хладния разсъдък, така обичани от избирателите. Специалистите и капацитетите — или както там се наричаха онези всезнайковци коментаторите — останаха доста изненадани. Помогна му също и фактът, че предшественикът му скалъпи доста нескопосана кампания, но Фаулър си мислеше, че и без това щеше да спечели.

Вече две години бе първият президент от Кливланд насам без съпруга. И без особена индивидуалност. В пресата го наричаха „президента технократ“. Адвокатската му практика явно бе без значение за тях. Измислеха ли СИ някакво прозвище, и го лепваха на човек за цял живот. „Леденият човек.“

„Ако Мериан бе доживяла да види това.“ Тя знаеше, че сърцето му не е ледено. Все още имаше хора, които помнеха Боб Фаулър от миналите години. Страстния адвокат и защитник на човешки права. Мъжа, който прочисти град Кливланд. Чумата на престъпниците. Е, прочистването не бе задълго, разбира се. Подобни победи, както и успехите в политиката, обикновено са краткотрайни. Той добре си спомняше раждането на всяко от децата си. Любещата му съпруга, която се грижеше еднакво добре и за него, и за тях. Тихите вечери на свещи в ресторанта. Той си припомни първата среща с Мериан. Бяха се запознали на един футболен мач, който тя бе харесала не по-малко от него. Тридесетгодишна връзка. Първите й години преминаха още в колежа, а последните три в кошмара на болестта. Всъщност заболяването на Мериан се бе появило още в края на тридесетте й години, за да се развие с бързи темпове, когато стана на петдесет. Въпреки дългото си пътуване смъртта бе пристигнала бързо. По това време той вече нямаше сили дори и за сълзи. И после дойдоха годините на самота.

Е, може би с тях вече бе свършено.

„Благодаря на Бога за тайните агенти от охраната“ — каза си Фаулър. Ако сега бе в губернаторската резиденция в Калъмбъс, всичко отдавна да се е разчуло. Но не и тук. В момента пред вратата му дежуряха двама въоръжени агенти. По-надолу в коридора стоеше армейски офицер. Коженото куфарче в ръцете му се наричаше „футболната топка“. Президентът не харесваше това название, но имаше неща, които и самият той не можеше да промени. Съветничката по националната сигурност можеше да споделя легло то му по всяко време и охраната щеше да си мълчи. „Това — помисли си той — е забележително.“

Фаулър погледна към любовницата си. Елиът без съмнение бе хубава Кожата й бе бледа, тъй като от работа не й оставаше време да се покаже навън. Но той предпочиташе бледата кожа. От въртенето завивките се бяха отметнали и Фаулър погледна гърба й. Имаше гладка и мека кожа. Той почувства равномерния дъх върху гърдите и лявата ръка около кръста си. Дланта му пробягна надолу по гърба й и бе възнаграден от сънено „хммм“ и нежно затягане на прегръдката.

На вратата леко се почука. Президентът издърпа завивките нагоре и се закашля. След като преброи до пет, тайният агент влезе с поднос, върху който се виждаха кафе и някакви документи. Той го остави и излезе. Фаулър знаеше, че не може да вярва на персонала чак толкова много, но тайните агенти наистина бяха американската версия на преторианската гвардия. Агентът никога не издаваше чувствата си, освен когато кимваше за добро утро на Шефа, както го наричаха те помежду си. Служеха му с почти робско покорство. Въпреки че мъжете и жените от охраната имаха добро образование, техният светоглед бе твърде прост и Фаулър знаеше, че на света има място за подобни хора. Някой, обикновено някой доста опитен, трябваше да изпълнява решенията и заповедите на управляващите. Въоръжените агенти се бяха заклели да го пазят. Дори, ако трябва, да преградят с телата си пътя на опасността, заплашваща президента — похватът се наричаше „да уловиш куршума“. Фаулър често се питаше как толкова умни хора могат да извършат нещо така отчайващо глупаво. Но в крайна сметка печелеше той. Дискретността им също бе в негова полза. Е, хората се шегуваха, че толкова самоотвержена помощ трудно се намира. Истината бе, че трябва да си президент, за да имаш такъв слуга.

Фаулър се протегна и с една ръка си наля кафе. Пиеше го черно. След първата глътка включи телевизора с дистанционното. Той бе настроен на Си Ен Ен и станцията, разбира се, предаваше от Рим.

— Ммммм — размърда глава Елизабет и косата й го погъделичка. Винаги се събуждаше по-бавно от него. Фаулър прокара пръст по гръбнака й и си спечели последна прегръдка преди окончателното събуждане. Тя отвори очи и внезапно рязко повдигна глава.