Том Клэнси - Всички страхове

Поредното утро. Земеделецът нито имаше, нито пък се нуждаеше от будилник. Чановете на овцете и козите му се раздрънкаха още с първите слънчеви лъчи. Очите му се отвориха и болката в ръцете и краката го убоде. Той се протегна в леглото и бавно стана. След няколко минути вече се бе измил и изстъргал посивялата четина от лицето си. После изяде клисавия си хляб, изпи силното си сладко кафе и бе готов за поредния изпълнен с труд ден. Старецът обикновено работеше в градината си сутрин, за да избегне горещините. Градината му бе достатъчно голяма. Той продаваше добивите от нея на пазара и с получените пари купуваше малкото неща, които смяташе за лукс. Но дори и това бе борба. Работата измъчваше скованите му от артрит стави. Пък и трябваше да внимава да не би животните да изгризат крехките филизи. Козите и овцете обаче бяха необходимо зло. От тях също се печелеха пари, без които старецът отдавна щеше да е умрял от глад. Всъщност той се хранеше единствено от потта по набръчканото си чело и ако не беше толкова самотен, можеше да изкарва и повече. Именно самотата го правеше така пестелив. Дори и инструментите му бяха твърде стари. Слънцето все още не се бе показало на хоризонта. Той излезе в градината, за да изскубне плевелите, никнещи всеки ден между зеленчуците му. „Ех, ако някой можеше да обучи козел — помисли си той, повтаряйки думите на баща си и дядо си, — който да яде плевелите, но да не пипа зеленчуците. Ето това ще е нещо.“ Но козелът имаше по-малко мозък и от буца пръст. Освен когато ставаше дума за пакости, разбира се. Тричасовото размахване на мотиката и скубане на плевели започна от обичайния край на градината. Старецът завърши един, втори и започна трети ред с твърда стъпка, непривична за човек на неговата възраст.

„Щрак.“

„Какво беше това?“ Старият земеделец вдигна глава и обърса потта от челото си. Вече бе преполовил сутрешната работа и очакваше почивката, идваща с грижите за животните. „Не е камък.“ Той разтика пръстта с мотиката… „О, това ли?“

Процесът често удивлява хората. Откакто е започнало обработването на земя, земеделците по цял свят се шегуват, че земята ражда камъни. Каменните огради в Нова Англия сякаш потвърждават това. Но всичко е работа на водата. Валежите проникват в почвата. През зимата водата замръзва и разширява обема си, защото преминава в твърдо състояние. И тъй като изтикването е по-лесно от затъпкването, ледът изтиква почвата нагоре. От своя страна почвата избутва камъните на повърхността и така земята ражда камъни. Това важи с особена сила за района Голан в Сирия, защото почвата там е резултат от вулканична дейност и земите могат да станат учудващо студени. Но това не бе камък.

Старецът разчисти пръстта и видя металното тяло с пясъчнокафяв цвят. „О, да, онзи ден.“ Денят, в който синът му бе…

„Какво да правя с това проклето нещо?“ — запита се земеделецът. Беше БОМБА, разбира се. Можеше да се досети и сам. Попадането й в градината му обаче бе загадка. Никога не бе виждал сирийски или израелски самолети да бомбардират някъде наблизо, но това нямаше значение. Земеделецът не се боеше от бомбата. За него тя просто бе доста голям камък, който не можеше да изнесе до оградата. От друга страна, му пречеше. Но в крайна сметка бомбата не бе избухнала, което означаваше, че е повредена. Нормалните бомби експлодираха още щом се ударят в земята. А тази просто си бе изкопала дупка, която старецът запълни. По това време още не знаеше, че синът му е ранен.

„Защо не е останала в земята, където й е мястото?“ — запита се той. Но животът никога не му бе предлагал лесни решения, нали? Не, всичко, което можеше да му навреди, рано или късно го застигаше. Старецът се зачуди защо Бог е толкова жесток с него. Нима не бе казвал всичките си молитви и не бе следвал всичките канони на друзката религия? И какво бе поискал в замяна? Чии грехове плащаше?

Добре. Нямаше смисъл да си задава тези въпроси толкова късно. Сега имаше работа. Той продължи с плевенето, като стъпи на единия край на бомбата, за да откъсне няколко бурена. След ден-два синът му щеше да дойде и да доведе внуците да им се порадва. Тогава щеше да го помоли за съвет. Синът му бе служил в армията и разбираше от такива неща.

Всички правителствени служители мразеха подобни седмици. В друг часови пояс се случваше нещо важно. Разликата бе шест часа и Джак се чувстваше странно. Страдаше от смяната на времето, без да е пътувал със самолет.

— Как вървят нещата там? — попита Кларк, който седеше зад волана.