Том Клэнси - Всички страхове

Сред професионалните дипломати се намират най-заклетите циници на света, които не са стъпвали в църква от детството си. Сега те усещаха тежестта на неподозирано бреме. Откъслечните сведения, получавани от охраната на Ватикана, свидетелстваха за усамотени нощни бдения в катедралата „Св. Павел“; за нервни разходки по балконите в спокойните нощи; за дълги разговори на някои от участниците със Светия отец. Но само това. Високоплатените телевизионни новинари учудено се гледаха един друг. Пишещите братя със зъби и нокти се бореха да откраднат някоя полезна идея, за да напишат репортажите си. Оказа се, че изключително важните преговори са отразени безпрецедентно слабо. Това не се бе случвало от времето на Картъровия маратон в Кемп Дейвид. И светът затаи дъх в очакване.

Старецът носеше червен фес с бяла лента. Бе един от малцината, продължаващи да обличат традиционната носия на дедите си. Животът не се бе оказал благосклонен към друза и през шестдесет и шестте години единствената му утеха си остана религията.

Друзите са членове на близкоизточна религиозна секта, съчетала в себе си елементи от исляма, християнството и юдаизма. Тя е създадена през единадесети век от египетския халиф ал-Хаким Бин Амрилахи, който се е мислел за превъплъщение на самия Бог. Те живеят предимно в Израел, Ливан и Сирия, но в нито една от страните не са сигурни в съществуването си. За разлика от израелските мюсюлмани обаче могат да служат в израелската армия и този факт не ги прави особено приятни за сирийското правителство. Въпреки че някои от друзите се издигаха до ключови постове в сирийската армия, случаят с друзкия полковник през 1973 година добре говореше за отношението към тях. Той бе получил смъртна присъда, задето не бе успял да задържи някакъв стратегически кръстопът. Въпреки че, строго погледнато, се бе сражавал храбро и бе успял да измъкне останките от частта си в добър ред, загубата на кръстопътя струваше на сирийската армия две танкови бригади. В резултат полковникът намерил смъртта си, защото е нямал късмет… и вероятно за това, че е бил друз.

Старият земеделец не знаеше всички подробности на случая, но все пак достатъчно. Тогава сирийските мюсюлмани бяха убили още един друз, но не бяха спрели дотам. Затова той не вярваше нито на сирийската армия, нито пък на правителството. Но това съвсем не означаваше, че обича Израел. През 1975 година едно 175-милиметрово израелско далекобойно оръдие бе обстрелвало местността в търсене на сирийски оръжеен склад. Парче снаряд бе улучило смъртоносно четиридесетгодишната му съпруга, прибавяйки към оскъдицата и самота. Това, което израелците наричаха „историческа предопределеност“, за стария друз бе просто смъртоносен житейски факт. Съдбата бе отредила да живее между две армии, всяка от които смяташе съществуването му за дразнещо неудобство. Той не искаше много от живота. Имаше малко късче земя, което да обработва, няколко овце и кози и скромна къщичка, построена с камъните, довлечени от каменистата земя. Всичко, което искаше, бе да живее. Понякога си мислеше, че желанието му не е трудно изпълнимо, но шестдесет и шестте бурни години многократно бяха доказвали, че греши. Той знаеше, че никога няма да бъде богат, и затова молеше Бог само за милост, справедливост и дребни неща, които да направят живота на семейството му по-лесен. Но молитвите му не бяха чути. От петте деца, родени от жена му, само едно бе доживяло юношеството. По време на войната през 1973 година синът му бе мобилизиран в сирийската армия. Оказа се, че той има повече късмет от цялото семейство, взето заедно. Един израелски танк улучи бойната му машина БТР-60 и той изхвърча през покрива. Загуби само ръката и окото си. Полусляп, но жив, той се ожени и дари баща си с внуци. Сега изкарваше прехраната си като търговец и лихвар и живееше прилично. Е, това не бе кой знае какво, но старият земеделец не познаваше по-голяма радост в живота си.

Старецът отглеждаше зеленчуците и няколкото си глави добитък в малкото каменисто парче земя край сирийско-ливанската граница. Той не постоянстваше, не упорстваше и дори оцеляването му бе повече, отколкото можеше да иска. За стария земеделец животът бе просто навик, който не можеше да пречупи. Безкрайна поредица от все по-уморителни дни. Всяка пролет при раждането на новите агнета той се молеше да не дочака клането им. Но една част от него сякаш съжаляваше, че хрисимите и глупави животинки могат да го надживеят.