Том Клэнси - Всички страхове

— Кафе, капитане? — попита един армейски ефрейтор.

— По-добре го направи без кофеин — отвърна Росели. „Ако настроението ми продължи да се влошава, сигурно ще започна да бия.“

Сегашната служба увеличаваше перспективите пред кариерата. Росели знаеше това, както съзнаваше, че и той има вина да бъде в това положение. През цялата си служба Росели бе обръщал основно внимание на подводниците и почти никакво на кариерата си. Вече бе ходил в щабквартирата на флотското разузнаване в Сютланд, Мериленд, близо до военновъздушната база „Андрюс“. Поне се бяха погрижили да го настанят добре. Имаше апартамент във военновъздушната база „Болинг“, а оттам пътят до Пентагона представляваше просто прехвърляне от магистрала 295 на 395. Тя го отвеждаше до запазеното му място в паркинга на Пентагона — още едно от предимствата на кариерата, за което се водеха кървави битки.

Някога службата тук бе сравнително интересна. Росели си спомни за инцидента с корейския „Боинг 747“, свален от руснаците, както и за други случаи. Особено вълнуващо ще да е било по време на иракската криза, когато всички, успели да се доберат до директния номер за свръзка с НВКЦ, са задавали въпроса „какво става?“ и са чували в слушалката мълчанието на дежурния офицер. Но сега?

Сега, докато Росели гледаше телевизора на бюрото си, президентът обезвреждаше най-голямата дипломатическа бомба. Скоро работата на Росели щеше да се състои в приемане на съобщения за морски аварии, самолетни катастрофи и инциденти с някой заспал войник, прегазен от танк. Разбира се, това бяха сериозни неща, но не изискваха голям професионализъм. И сега какво? Бумащината бе съвършена. Джим Росели бе привикнал да се справя с купищата документи във флота. Освен това имаше чудесен екип от помощници. Останалата част от деня щеше да прекара в седене и чакане. Росели обаче обичаше да действа, а не да чака. От друга страна пък, кой искаше да се случи някакво нещастие, за да има работа?

— Очертава се спокоен ден — обади се помощникът на Росели, подполковник Ричард Барнс, военен пилот на F-15.

— Май че си прав, Роки.

„Не съм и очаквал друго!“ Росели погледна часовника си. До края на двадесетчасовата смяна оставаха още пет часа.

— По дяволите, светът става доста спокойно място за живеене.

— Нали?!

Барнс се обърна към екрана. „Е, аз свалих своите два МиГ-а над Персийския залив. Поне не беше пълна загуба на време.“

Росели стана и реши да се поразходи. Дежурните офицери си помислиха, че се кани да инспектира работата им, за да е сигурен, че вършат нещо. Един от цивилните демонстративно продължи да решава кръстословицата от „Поуст“. В момента имаше обедна почивка, която предпочиташе да прекарва тук, а не в празните кафенета. Тук поне можеше да гледа телевизия. Росели се насочи към стаята с „горещата линия“ и най-после имаше късмет да види нещо по-различно. Звънчето, което обявяваше получаването на съобщение, издрънча. Всъщност съобщението звучеше доста безсмислено, но машината за разшифроване бързо го промени в текст на руски, който един лейтенант от морската пехота преведе:

— Иля Селвински — каза лейтенантът.

— Какво?

— Иля Селвински, руски поет. През Втората световна война е написал някои доста добри стихотворения. Това го знам. Казва се „Страх“. Много е хубаво — усмихна се младият офицер. — Моят колега отсреща е доста начетен. И така… СЪОБЩЕНИЕТО ПОЛУЧЕНО. ОСТАНАЛАТА ЧАСТ ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО Е ОЩЕ ПО-ХУБАВА, АЛЕКСЕЙ — написа лейтенантът. — ИЗЧАКАЙ ОТГОВОРА.

— Какво ще му изпратиш? — попита Росели.

— Днес… може би Емили Дикинсън. Тя е доста мрачна. Винаги говори за смърт и неща от този сорт. Не, по-добре да изпратя Едгар Алън По. Там много го харесват. Ъмм, кое да бъде…

Лейтенантът отвори чекмеджето на бюрото си и извади едно томче.

— Не се ли подготвяш предварително? — попита Росели.

Морският пехотинец се усмихна на шефа си.

— Не, сър, не е честно. Преди го правехме, но спряхме преди две години, когато нещата се промениха. Сега всичко е игра. Той си избира стихотворение и аз трябва да му отговоря с подобен по смисъл пасаж от американски поет. Така времето минава по-бързо. Пък и двамата усъвършенстваме езика си. Превеждането на поезия е доста трудно и полезно упражнение.