Том Клэнси - Всички страхове

Доктор Елиът седна.

— Нещо друго?

Президентът й наля чаша вино и се настани до съветничката си по националната сигурност.

— Обичайните любезности. Той е много зает и много угрижен човек. А ние знаем това, нали?

Лиз разклати чашата и помириса виното си. По принцип не харесваше италианските вина, но това бе хубаво.

— Мислех си, Робърт…

— Да, Елизабет?

— Това, което се случи с Чарли… трябва да направим нещо. Не е честно да бъде забравен по този начин. Все пак заслугата за това споразумение е и негова.

— Всъщност да — съгласи се Фаулър и отпи от повторно напълнената си чаша. — Права си, Елизабет. Той наистина положи доста усилия.

— Мисля, че трябва да съобщим за това. Разбира се, много тихо. Поне…

— Да, той определено не трябва да бъде запомнен само с някаква си бременна студентка. Доста благородно от твоя страна, Елизабет. — Фаулър чукна чашата си в нейната. — Добре тогава, погрижи се за журналистите. Нали утре предобед ще съобщаваш подробностите по споразумението?

— Точно така, около девет часа.

— След като свършиш, дръпни няколко репортери настрана и им съобщи това, което трябва да знаят. Може би душата на Чарли ще се успокои.

— Няма проблеми, господин президент — съгласи се Лиз.

Е, прогонването на този зъл дух се оказа доста лесно. Дали имаше нещо, в което не може да убеди Фаулър?

— Утре ще бъде голям ден.

— Най-големият, Боб, най-големият — облегна се назад Елиът и разхлаби шалчето на врата си. — Дори не съм си и помисляла, че мога да присъствам на такова събитие.

— Аз пък съм си мислил — каза Фаулър и в очите му засвяткаха пламъчета.

И внезапно съвестта го загриза. Бе очаквал в този момент до него да има друга жена. Но съдбата реши иначе. Съдбата. Светът бе толкова странен. Но той не можеше да промени съдбата, нали? А тя бе решила, че точно в този миг трябваше да бъде с Елизабет. Той нямаше пръст в това. Ето защо не трябваше да се чувства виновен, нали? Вината нямаше място тук. Той правеше от света по-добро място, изпълнено с мир и сигурност. Какво общо имаше вината?

Елиът затвори очи и ръката на президента погали предизвикателно изпънатата й шия. Дори и най-дръзките й мечти не бяха рисували такава картина.

Хората на президента заемаха цели три етажа от хотела. По изходите и в различни сгради от другата страна на улицата бдяха американски и италиански бодигардове. Но коридорът, водещ към президентските стаи, бе запазена територия за личната му охрана. Конър и Д’Агустино направиха последна проверка, преди да се оттеглят. В коридора дежуряха десет агенти, а други десет се спотайваха зад различни затворени врати. Трима от агентите в коридора носеха тъй наречените ОБР-чанти. Пълното название бе чанти с оръжие за бързо реагиране. Всяка от тях съдържаше автомат „Узи“, който можеше да бъде изваден само за секунда и половина. Който и да успееше да проникне дотук, щеше да бъде топло посрещнат.

— ЯСТРЕБ и ХАРПИЯ май обсъждат държавни дела — забеляза тихо Дага.

— Хелън, никога не съм предполагал, че си толкова целомъдрена отвърна Пит Конър с лека усмивка.

— Не е моя работа, но в миналото хората, пазещи пред вратата, са се наричали евнуси или нещо такова.

— Ако продължаваш да говориш така, Дядо Коледа няма да пусне нищо в чорапа ти.

— Май ще се преместя на работа във ФБР — цъкна с език Дага. — Държат се като ученици. Неприлично е.

— Дага…

— Знам, че той е Шефът и че вече е голямо момче, и че не трябва да забелязваме нищо. Спокойно, Пит, да не би да си мислиш, че ще се раздрънкам пред репортерите?

Тя отвори вратата към задните стълби и видя трима агенти, двама от които вече с ръце на чантите си с ОБР.

— Тъкмо щях да ти предложа едно питие… — каза Конър с безизразно лице.

Това беше шега. Двамата с Дага не пиеха по време на дежурство, а те рядко се виждаха свободни. Не че никога не бе мислил да пофлиртува с нея. И двамата бяха разведени. Но просто нищо нямаше да се получи. Тя също го знаеше и му се усмихна.

— Не мисля, че би ми навредило. Както знаеш, съм израснала с тези питиета. Каква скапана работа имаме само! — Тя хвърли последен поглед на коридора. — Всички са по местата си, Пит. Мисля, че вече можем да си лягаме.

— Наистина ли харесваш десетмилиметровите оръжия?

— Миналата седмица стрелях с такъв пистолет в Грийнбелт. Още с първия изстрел улучих десетката. По-добре не можеше и да бъде, скъпи.

Конър сепнато спря и после се засмя.

— За бога, Дага?

— Хората могат да чуят, а? — погледна го дяволито Д’Агустино. — Ето това имах предвид.