Том Клэнси - Всички страхове

— Е, сега е твоя, Хари — обърна се Росели към колегата си.

— Не можеше да ми я предадеш в по-добро състояние, Джим. Хайде, офицерският клуб е отворен. Ще ви черпя по една бира.

— Аха — съгласи се бившият командир с хриплив глас.

На излизане екипажът се бе строил в шпалир, за да се ръкува за последен път с него. Когато Росели достигна до трапа, в очите му вече блестяха сълзи, а докато слизаше на пирса, те се стичаха по бузите му. Манкузо го разбираше. И той бе преживял същото. Добрият капитан се влюбва в лодката и екипажа си, а за Росели бе още по-лошо. Той бе командвал повече подводници дори от самия него и раздялата с последната ужасно му тежеше. Също както и Манкузо, сега Росели не можеше да се надява на нищо повече от чиновническа служба. Щеше да седи на бюро, което въобще не можеше да се сравнява с богоизбрания пост на командир на боен кораб. Разбира се, отново щеше да има възможност да плава на кораби. Например, за да инспектира капитаните им или пък да провери годността на някоя идея или замисъл. Но именно този факт щеше да го прави нежелан, макар и ухажван гост на борда. Най-лошото бе, че щеше да избягва предишния си екипаж, за да не можеха хората да правят сравнения между него и сегашния си капитан. А те сигурно щяха да са в полза на Росели. Манкузо си помисли, че емигрантите може би са се чувствали по същия начин. Вероятно собствените му предшественици, поглеждайки за последен път към Италия, са знаели, че никога повече няма да се завърнат и че животът им е окончателно променен.

Тримата мъже се качиха в служебната кола на Манкузо и потеглиха към офицерския клуб. Росели остави сувенирите си на пода и извади кърпичката, за да избърше очи. „Не е честно. Просто не е честно. Да оставя командването на кораб като този, за да стана скапан телефонист в НВКЦ. Отговорен пост, бабината им трънкина!“ Росели си издуха носа и се замисли за бреговата служба, която го очакваше до края на кариерата му.

Манкузо съчувствено извърна поглед.

Рикс просто поклати глава. Според него нямаше нужда от толкова чувства. Той вече бе започнал да прави плановете си. Торпедният екип действал бавничко, а? Е, той щеше да се постарае да промени този факт. Пък и помощникът бил страхотен. Хмм. Кой капитан ще каже лоши думи за помощника си? Ако този приятел си мислеше, че е готов за командир, може би нямаше да е толкова отзивчив и дори нещо по-лошо. Рикс вече бе имал такъв случай. Подобни помощник-капитани от време на време имаха нужда от леко напомняне кой всъщност е шефът. Рикс знаеше как да го направи. Най-добра си оставаше новината за двигателя. Рикс бе продукт на флотската мания, свързана с атомните двигатели. Според него ескадреният командир Манкузо не обръщаше достатъчно внимание на този въпрос. Същото сигурно се отнасяше и за Росели. Е, преминали са ПСРР и какво от това? Инженерният състав на неговата лодка трябваше всеки божи ден да е готов за ПСРР. Недостатъкът на клас „Охайо“ бе, че отличната работа на системите караше хората да се отпускат. Още повече, ако са преминали ПСРР. Самодоволството предвещава нещастие. И тези глупаци от атакуващите подводници с първобитното им мислене. Да тръгнеш да следиш „Акула“, по дяволите. Та било и от шест километра. Какъв ненормалник трябва да си, та да го направиш?

Мотото на Рикс бе това на ракетоносците — „КРИЕМ СЕ ГОРДО“ (което е по-благозвучната версия на „МОРСКИ КОКОШКИ“). Ако не могат да те намерят, значи не могат и да те нападнат. Ракетоносците не кръстосваха океана, за да си търсят белята. Работата им бе да я избягват. Всъщност ракетните подводници въобще не бяха предназначени за сражения. Фактът, че Манкузо не напомни на Росели за това, удиви Рикс.

Но трябваше да се съобразява с обстановката. Манкузо не само не бе порицал Росели, но даже го бе похвалил.

Манкузо му бе ескадрен командир и имаше два медала за отлична служба.

Не бе много честно, че един специалист по ракетоносци трябва да работи за някакво си „атакуващо“ недоносче, но какво да се прави. Той явно бе човек, изискващ от капитаните си агресивност. Пък и освен това именно Манкузо щеше да оценява работата му. В крайна сметка единствено оценката имаше значение. Рикс бе амбициозен мъж. Искаше да стане ескадрен командир. След това щяха да дойдат службата в Пентагона, контраадмиралското звание, командването на подводна група. Например тази в Пърл Харбър — Рикс обичаше Хаваите. После новата служба в Пентагона. Рикс бе предначертал кариерата си още като лейтенант. Докато следваше правилата на играта по-точно от всеки друг, той нямаше да се отклони от предначертания си път.