Том Клэнси - Всички страхове

В държавните взаимоотношения съществува хореография, не по-малко умела и деликатна от тази в балета. Колата — която преди е била карета — пристига. Вратата се отваря от чиновник — наричан по-рано лакей. Официалното лице в достойно уединение изчаква гостът да слезе от колата. Ако гостът е любезен, кимва на лакея. Райън бе. Друг по-висш служител поздравява госта и го повежда към официалното лице.

От двете страни на входа стоят официални стражи, които в този случай бяха униформени войници. По разбираеми причини фоторепортерите не бяха допуснати. Доста по-подходяща за подобни дела би била температура под сто градуса по Фаренхайт. Добре поне, че представянето му на официалното лице бе извършено под сянката на балдахин.

— Добре дошли в моята страна, доктор Райън — поздрави го принц Али Бин Шейх и подаде твърдата си десница.

— Благодаря, ваше височество.

— Ще ме последвате ли?

— С удоволствие, сър. — „Преди да съм се разтопил.“

Али поведе Джак и заместник-шефа на мисията в сградата, където двамата американци се разделиха. Постройката бе дворец. В Рияд има няколко двореца, тъй като кралските особи са много. За Райън обаче наименованието „работен дворец“ щеше да звучи по-добре. Бе по-малък от английските си събратя, които Джак бе посещавал. Изненада го почти стерилната чистота. Тя може би се дължеше на по-чистия и сух въздух в сравнение с влагата и смога в Лондон. Освен това имаше климатична инсталация. Температурата едва ли бе над осемдесет и пет градуса — факт, който накара Джак да се почувства почти уютно. Принцът носеше широка бяла роба и кърпа за главата, поддържана от какво? Райън се почувства неудобно. „Трябваше да ме предупредят“ — помисли си с известно закъснение той. Но в крайна сметка той зае мястото на Алден в последния момент. Чарли познаваше региона доста по-добре от него и… Обаче Чарли Алден бе мъртъв и Джак трябваше да изпълни задължението му.

И ЦРУ и Държавния департамент наричаха Али Бин Шейх „принц без портфейл“. По-висок, по-слаб и по-млад от Джак, той съветваше краля на Саудитска Арабия по въпросите, касаещи външните работи и разузнаването. Вероятно саудитското разузнаване — обучено от англичаните — докладваше на него, но това не бе много сигурно. Безспорно и тук пръст имаха англичаните, които се отнасяха към секретността доста по-сериозно от колегите си отвъд Атлантика. Въпреки че досието на Али бе доста дебело, в него имаше само стари данни. Получил образованието си в Кеймбридж, той бе станал армейски офицер в Лийвънуърт и Карлайл Баракс, САЩ. В Карлайл бил най-младият в класа си — двадесет и седем годишен полковник. Явно благородническите титли стимулираха кариерата. Завършил трети по успех в група, от която първите десет винаги стават дивизионни командири. Армейският генерал, разказал на Райън за Али, си спомни с добри чувства за младия си съученик. Според него принцът бил умен и с безспорен командирски талант. Али бе изиграл главна роля в убеждаването на краля да приеме американската помощ по време на войната с Ирак. Бе смятан за сериозен професионалист, който бързо взема решения. Но принцът още по-бързо показваше раздразнението си от факта, че някой му губи времето. При това, без да забравя дворцовите си обноски.

Кабинетът на Али Бин Шейх лесно се познаваше по бодигардовете пред двойната врата. Някакъв служител я отвори пред тях, покланяйки се и на двамата.

— Доста съм слушал за вас — каза простичко Али.

— Надявам се, само добри неща — отвърна Райън, като се опитваше да се усмихне.

Принцът се обърна с дяволита усмивка.

— Имаме общи приятели в Англия, сър Джон. Все още ли сте толкова сръчен с малките оръжия?

— Не ми остава много време за тях, сър.

Али посочи на Джак един стол.

— Човек винаги трябва да намира време за някои неща.

Двамата седнаха и официалността изчезна. В кабинета влезе прислужник със сребърен поднос и като им наля кафе, се оттегли.

— Искрено съжалявам за случилото се с доктор Алден. Жалко е, че прекрасен човек като него е попаднал в такава глупава клопка… Нека Бог се смили над душата му. От друга страна, отдавна очаквах срещата с вас, доктор Райън.

Джак отпи от кафето си. Бе гъсто, горчиво и ужасно силно.

— Благодаря ви, ваше височество. Благодаря също, че се съгласихте да се срещнете с мен вместо с по-висш служител.

— Най-големите успехи в дипломацията често започват на ниско равнище. И така, с какво мога да ви бъда полезен — усмихна се Али и се облегна назад. Пръстите на лявата му ръка си играеха с брадата. Очите му бяха черни като маслини и въпреки това сякаш гледаха небрежно. В стаята се възцари работна атмосфера. „Доста бързо“ — помисли си Райън.