Том Клэнси - Всички страхове

Всичко бе изчезнало, включително и помощта, на която разчитаха. Разузнавателните служби от Източния блок бяха подгонили революционните си другари като бесни кучета. Чехите и унгарците направо продадоха информацията си за тях на Запада. Източногерманците пък я бяха жертвали в името на великото немска братство и сътрудничество. Източна Германия — Германската демократична република — вече не съществуваше. Сега бе просто притурка към капиталистическа Германия. А и руснаците… Цялата косвена помощ, получавана някога от Съветския съюз, бе изчезнала. Вероятно завинаги. С провала на социализма в Европа източниците им в различни държавни учреждения просто се изпариха. Някои се превърнаха в двойни агенти, а други спряха да работят за тях, загубили вяра в социалистическото бъдеще. Най-силното и полезно оръжие на европейските революционери бе унищожено с един замах.

За щастие тук бе по-различно. Поне за Куати. Израелците бяха колкото злобни, толкова и глупави. Бок и Куати знаеха, че най-сигурното нещо на света е безсилието на евреите да сътворят каквато и да е смислена политическа инициатива. Сръчността им по време на война се превръщаше в отчайваща некадърност за разрешаване на проблемите с мирни средства. Освен това сполучливо налагаха политиката си и на своите господари, сякаш в никакъв случай не желаеха мир. Бок не бе специалист по световна история, но силно се съмняваше, че такова поведение има прецедент.

Продължаващото въстание на израелските араби, както и на палестинците в окупираните територии, забиваше меча си все по-дълбоко в сърцето на Израел. Свободното преминаване на арабски групи през границата постепенно обезкръвяваше израелската полиция и разузнаване. Така идеята за всенародна подкрепа на въстанието все повече узряваше в главите на враговете им. Куати поне можеше да ръководи операции. И Бок му завиждаше въпреки трудностите, стоящи пред арабина. Израелското разузнаване вече две поколения водеше подмолната си борба срещу арабските борци за свобода. За това време глупаците бяха измрели от оръжието на „Мосад“. Оцелелите като Куати бяха най-умните, най-силните и най-заклетите резултати от Дарвиновия подбор.

— Как се справяш с предателите? — попита Бок.

— Миналата седмица хванахме един — отвърна с жестока усмивка Куати. — Преди да умре, издаде вербувалия го офицер. Сега го наблюдаваме.

Бок кимна. Преди време израелският офицер просто щеше ла бъде убит. Но Куати се учеше от грешките си. Внимателното наблюдение можеше да ги насочи към други предатели.

— А руснаците?

Арабинът реагира остро.

— Тези свини! Не ни дават нищо ценно. Сега сме сами. Както винаги.

За миг лицето на Куати се бе оживило. Просто един проблясък, който изчезна, за да отстъпи отново мястото си на изнурението.

— Струваш ми се поуморен, приятелю.

— Денят бе тежък. Предполагам, че това се отнася и за теб.

Бок се протегна и си позволи една прозявка.

— До утре?

Куати кимна и поведе госта си към стаята му. Познаваха се почти от двадесет години. Куати се върна в гостната и излезе навън. Охраната му стоеше на обичайното си място и бе нащрек. Куати размени няколко изречения С тях. Правеше го винаги, защото верността се раждаше от вниманието към проблемите на хората. След това отиде да си легне. Разбира се, преди това каза вечерните си молитви. Фактът, че приятелят му Гюнтер бе неверник, мета го смущаваше. Макар и храбър, умен и верен на делото си, той нямаше вяра. Куати се зачуди как е възможно човек да продължава борбата без нея.

„Да продължава борбата? Дали немецът все още продължава борбата?“ — пита се Куати, докато си лягаше. Уморените му ръце и крака най-после щяха да си починат. И въпреки че болката не спираше, тя поне се променяше. Бок бе свършен, нали? Щеше да е по-добре, ако онези GSG-9 бяха убили Петра. Сигурно немските командоси са искали точно това, но според слуховете я бяха заварили да кърми двете близначета. А кой можеше да нарече си мъж, след като е стрелял по такава умилителна картина. Самият Куати не би го направил въпреки цялата си омраза към израелците. „Петра“ — помисли си той, усмихвайки се в мрака. Веднъж, докато Гюнтер го нямаше, тя бе посетила леглото му. Чувстваше се самотна, а Куати тъкмо се бе върнал от операция в Ливан, завършила със смъртта на израелец подкрепящ християнските милиции. И така двамата споделиха революционната си жар в продължение на два изпепеляващи часа.

„Дали Гюнтер знае? Дали Петра му е казала?“