Том Клэнси - Всички страхове

Макар и парализиран, Алден още дълго време остана в съзнание. Брилянтният му ум регистрира това състояние с поразителна яснота. Неспособен да се движи, той разбра, че смъртта е близо. „Толкова близко — помисли си той, докато умът препускаше, за да изпревари смъртта. — Тридесет и пет години, за да стигна дотук. Всичките книги. Всичките семинари. Умните млади студенти. Академичната общност. Телевизионните дискусии. Кампанията. Всичко, за да стигна дотук. Бях толкова близко до постигането на нещо важно. О, Господи! Да умра сега, по този начин!“ Но доктор Алден знаеше, че смъртта е тук и трябва да я приеме. Надяваше се, че някой ще му прости. В крайна сметка не бе лош човек, нали? Толкова се бе старал да направи света по-добър и сега, пред прага на нещо наистина важно… И какво значение имаше за другите, ако го бе постигнал, докато се е катерил по някаква си глупава малка крава… В последния момент той осъзна, че щеше да е много по-добре, ако научните разработки и интелектът бяха останали единствената му страст…

Опозоряването на Алден и фактическото му уволнение не позволиха трупът му да бъде открит бързо. Вместо както обикновено да звъни на всеки няколко минути, секретарката го потърси едва след час. Тъй като отклоняваше всички телефонни обаждания, не счете за нужно да го безпокои по-рано. Разбира се, и по-ранната реакция нямаше да промени нищо, освен може би да предпази секретарката от угризения на съвестта. Когато най-после свърши работата си и бе готова да си тръгне, тя реши, че е добре да му се обади. Позвъни му по вътрешната връзка, но не получи отговор. Тя се намръщи, изчака малко и отново позвъни. Пак нищо. Секретарката стана, отиде до вратата и почука. Най-накрая отвори и изпищя толкова силно, че я чу дори охраната пред Овалния кабинет в срещуположното крило. Първа пристигна Хелън д’Агустино — един от личните бодигардове на президента. Тя тъкмо се разхождаше из коридора, за да почине след дългия ден седене.

— По дяволите! — каза тя и почти за същото време извади пистолета си.

Никога през живота си не бе виждала толкова кръв. Тя изтичаше от дясното ухо на Алден и капеше в локвата на бюрото. Д’Агустино незабавно извика помощ по радиопредавателя си. Сигурно го бяха застреляли в главата. Очите й бързо пребродиха стаята над дулото на нейния „Смит & Уесън“ — модел 19. „Прозорците са затворени.“ Тя се спусна в кабинета. „Няма никой. Тогава какво?“

Д’Агустино опипа врата на Алден, за да провери пулса на сънната артерия. Разбира се, такъв нямаше, но професионализмът й диктуваше, че трябва да провери. Вън от кабинета всички изходи на Белия дом бяха блокирани, охраната се разхождаше с извадени пистолети, а посетителите не смееха да мръднат от местата си. Бодигардовете претърсваха цялата сграда.

— Проклятие! — отбеляза Пит Конър при влизането си в кабинета.

— Претърсването завърши! — съобщи нечий глас в слушалките на двамата. — Сградата е чиста. ЯСТРЕБ е в безопасност.

ЯСТРЕБ бе кодовото название на президента, което използваше охраната. Плод на чувството й за хумор, то едновременно добре се връзваше с името му 33 33 Фаулър (анг.) — букв. ловец на птици. — Бел.прев. и иронизираше водената от него политика.

— Линейката пристига след две минути — добавиха от центъра за свръзка. Можеха да докарат линейка по-бързо, отколкото хеликоптер.

— Спокойно, Дага — каза Конър. — Мисля, че е получил удар.

— Отдръпнете се! — нареди главният корпусен лекар на морските пехотинци.

Охраната знаеше как да оказва първа помощ, но в Белия дом винаги дежуреше медицински екип и корпусният лекар пристигна пръв. Имаше чанта, подобна на носените от санитарите по време на бойни действия, но не я отвори. По бюрото имаше твърде много кръв и той видя, че вече е започнала да се съсирва. Корпусният лекар реши да не пипа тялото. Кабинетът бе място на евентуално престъпление и охраната винаги го предупреждаваше какво да прави при такива случаи. Повечето от кръвта бе изтекла през дясното ухо на доктор Алден. От лявото също се процеждаха няколко капки. Посиняването вече бе обхванало всички видими части на лицето. Не бе трудно да се постави диагноза.

— Мъртъв е от около час. Мозъчен кръвоизлив. Удар. Той не страдаше ли от хипертония?

— Да, май че — отвърна специален агент Д’Агустино след минута.

— Със сигурност ще може да се твърди едва след аутопсията, но смъртта е причинена от удар.

После пристигна друг лекар. Той бе флотски капитан и потвърди диагнозата на шефа си.